Марк Хименес - Отвличането

Бен седна на края на леглото и потри голите си ръце и гърди, за да потисне треперенето.

- Грейси не е била с него, нали? - попита той Кейт.

- Откъде знаеш?

- Анджелина беше права. На Грейси й е студено. Завели са я на север.

- Кои?

Бен потри лицето си.

- Похитителите.

Кейт включи телевизора. На екрана течеше видео мате­риал на полицейска акция. Двама мъже разбиват вратата на някакъв апартамент във вторник рано сутринта. Те извик­ват: „Полиция“ и влетяват вътре с извадени пистолети; ми­нути по-късно извеждат някакъв сънен млад мъж от апарта­мента под ярките светлини от прожекторите на медиите. Той изобщо не изглежда опасен в червената си карирана пи­жама и приковани на гърба му ръце с белезници между два­ма полицаи, които се извисяват над него. По-скоро прилича на кльощаво хлапе. Зад него се влачи разтревожена бремен­на жена, загърната в халат. Акцията по арестуването в ранния сутрешен час е като направена за телевизията. Кейт по­сочи екрана.

- Той е похитителят.

Няма вид на извратен, помисли си Джон, докато наблю­даваше заподозрения през прозореца на стаята за разпит. Не приличаше на побойниците от армията; не беше груб, дебел, космат, мръсен и грозен. Но пък и как би трябвало да изглежда един перверзен тип? Снимките, които публикуваха във вестниците, винаги бяха на разни небръснати мерзавци с мазни коси, белези от акне и липсващи зъби. Този тип бе­ше чист и гладко избръснат. Всъщност дори му се струва­ше смътно познат, като някое от току-що завършилите ко­лежа хлапета, които работеха в „БрайсУер.ком“, но пък Джон срещаше такива лица всеки ден в света на високите технологии.

Сега Джон осъзна, че никога повече няма да види Грей­си. Никога нямаше да я прегърне, да поговори с нея, да се порадва на закръгленото й личице. Този тип му я беше от­нел. Завинаги. Джон искаше да се разбеснее, но не можеше да извика в себе си никаква ярост. Едва успяваше да намери сили да стои на разтрепераните си крака. Той се наведе и се облегна на стъклото. В очите му бликнаха сълзи. Поне бол­ката й беше спряла. Той осъзна, че отново й завижда: него­вата болка никога нямаше да отмине.

Похитителят нямаше какво да сложи на масата за прего­вори.

Не можеше да сключи сделка.

Сделката й не се състоя.

Елизабет също стоеше пред стъклото и гледаше похити­теля. Беше толкова близо до него, че можеше да удуши ку­чия син, все едно не ги делеше преграда, и се питаше дали ще успее да влети в стаята за разпит и да го умъртви, пре­ди началникът на полицията Райън и агент Девро да реаги­рат. Погледна Джон. Беше се облегнал на рамката, опрял чело в стъклото, а ръцете му висяха отстрани; гледаше по­хитителя както дете гледа горила в зоологическата градина.

Елизабет отново се взря в похитителя и си го представи върху дъщеря си: тя лежи неподвижна, безмълвни сълзи се стичат по лицето й, и се пита защо бог я е изоставил. В тя­лото на Елизабет се разля горещина, ръцете й се свиха в юм­руци. Цялото й същество копнееше да удуши това копеле.

Тя погледна към Райън и Девро, застанали на няколко крачки зад нея, увлечени в разговор, без да забелязват раз­строената майка на жертвата пред стаята за разпит. Тя се промъкна към вратата. Пулсът й се ускори.

- Получихме анонимно обаждане - обяви полицейският началник Райън.

- Трябваше да издействате заповед за обиск - каза Де­вро. - Пол, твоят човек е извършил незаконно претърсва­не - „под стелката на колата“ и „под покривалото“ не оз­начават „в полезрението“. Тази снимка и фланелката дори няма да влязат в съдебната зала. Какво друго имате?

- Треньорът го разпозна.

- Със сигурност ли?

- Почти.

Девро повдигна вежди.

- Това няма да има особена тежест в залата. Някакви други веществени доказателства?

- За момента, не.

- А в апартамента му?

- Нищо.

- Нещо друго в колата?

- Не... но хората ти я претърсват и проверяват за мате­риал за ДНК тест.

- И по-добре да открият нещо, Пол, защото това, което имаме, не можем да го представим на съдебните заседатели.

Райън едва не се изсмя.

- Можем и още как! Съдебните заседатели в нашия окръг ще признаят за виновен и някой автобус, ако им ка­жем.

- Шефе!

Някакъв полицай тичаше по коридора към тях.

- Шефе - задъхано изрече той, - открихме мобилния му телефон. Миналата седмица се е обаждал девет пъти в дома на семейство Брайс.

Елизабет беше на крачка от вратата на стаята за разпит, когато думите на полицая я разтърсиха. Тя се обърна към него и рязко посочи похитителя зад стъклото.