Марк Хименес - Отвличането

Тази проклета война провали приказния брак, за който беше мечтала като малка. Днес Кейт се молеше за едно но­во начало.

Ето го! Тя вижда една зелена барета над морето от гла­ви... след това лицето му, ъгловато и загоряло от слънцето и толкова красиво. Той също я вижда и се усмихва.

Сега Бей отново я погледна: същото лице, все така за­горяло и ъгловато и все така красиво. Но усмивката я няма. Разхождаше се около къщата край басейна, когато го изви­ка. Седнаха на задната веранда.

- Кога тръгваш? - попита тя.

- Когато разбера къде е.

Кейт изучаваше лицето на съпруга си.

- Грейси ли?

Той кимна.

- Вярваш ли на тази жена?

Той отново кимна.

- Бен, наистина е странно, че тя знаеше името ти, но...

- Тя е жива, Кейт.

Вика човек на име Бен, беше казала жената медиум. Но защо не мен? Защо не майка си?

За Грейси Бен винаги беше на първо място. И Елиза­бет го мразеше, защото двамата с дъщеря й имаха връз­ка, която не съществуваше между тях двете. Сега седеше сама в спалнята на Грейс и в мислите й нямаше ярост; те бяха насочени към собствения й баща и връзката помеж­ду им.

Спомняше си времето, което прекарваха заедно.

Артър Остин беше адвокат, но не продаваше живота си на час и винаги имаше време за дъщеря си.

През последната им година заедно, когато тя беше на де­сет, той я водеше поне веднъж седмично на мачовете на „Мете“ и често си тръгваше по-рано от работа, за да ги гле­дат през седмицата. Майка й не си падаше по бейзбола и те винаги ходеха сами. Чувстваше се толкова горда, седнала до красивия си баща с костюм и вратовръзка, който привли­чаше погледите на жените с острите си черти и гъстата черна коса. Той обаче беше само неин. Тя мислеше, че тези славни дни никога няма да свършат.

Как може един трийсет и пет годишен мъж да бъде убит?

Когато затвореше очи, можеше да си го представи в лег­лото в католическата болница „Сейнт Мери“, със затворени очи и придърпани до брадичката му бели чаршафи (които, както осъзна след години, бяха прикривали раните му). Ко­жата му беше бледа и студена, а майка й каза, че е време да си вземат сбогом. Ревностната католичка Елизабет Остин отвърна:

- Не, Бог ще го спаси.

Сетне коленичи до леглото му, взе студената му ръка и се помоли на Бог да спаси баща й. Бог й отказа. Беше я изоставил.

- Никога няма да ти простя - зарече се тя пред Бог и ни­кога не му прости.

Болезнено тъгуваше за баща си, но успя да продължи живота си, макар непрекъснато да мислеше за нещата, кои­то никога нямаше да направят заедно. Това беше, преди зло­то да нахлуе в живота й. След това изпитваше облекчение, че баща й го няма: сърцето му щеше да се пръсне от болка, ако беше видял в какво се е превърнала щастливата му де­сетгодишна дъщеря - в четирийсетгодишна изпълнена с ярост лунатичка, неспособна да се отърси от срещата си със злото. Точно както се късаше нейното сърце, когато си представяше в какво ще се превърне собствената й десетго­дишна дъщеря... ако оживее след срещата си със злото.

Ами ако не оживее?

Как можеше животът на това дете да свърши така? След като бе започнал по такъв начин? Тя беше дарила живот на това дете и то беше спасило собствения й живот. Как може­ше да продължи без Грейс? Как щеше адвокат Елизабет Брайс да се събуди някой ден - кога ли, следващата седми­ца или по-следващата, - да отиде в кантората си и отново да работи за виновните си клиенти? Как можеше отърваването на някой богаташ да запълни празнотата в нея?

Личният й телефон иззвъня. Беше майка й, предлагаше й всяческа помощ, което означаваше никаква. Отне й само няколко минути, за да я убеди да си остане в Ню Йорк.

Майка й беше само на двайсет и девет, когато баща й умря. Беше се омъжила за него веднага след като беше за­вършила гимназия, докато той все още учеше право. Той бе­ше нейният живот. След смъртта му майка й се изолира на­пълно, рядко излизаше от къщи и се чувстваше безпомощ­на в суровия свят. На практика майка й също беше умряла.

Елизабет Остин израсна сама.

- Не искам да съм единствено дете.

Джон стисна рамото на Сам и се опита да спре сълзите си. Беше отишъл, за да утеши петгодишния си син. Също като него Сам постепенно беше осъзнал, че може никога повече да не види Грейси.

- Не искам стаята й, нито пък нейните неща - каза Сам. - Само искам тя да се върне. Липсва ми. - Той изтри нос в ръ­кава си. - Онзи репортер по телевизията каза, че сигурно е умряла.

- Не е умряла - каза Джон, като се опитваше да звучи убедително. - Скоро ще се върне, момчето ми.