Марк Хименес - Отвличането

- Тялото й... студено е.

Анджелика Рохас беше висока само метър и петдесет и тежеше деветдесет килограма. Беше облечена в розов ан­цуг. Беше вдигнала косата си в стегнат висок кок на върха на кръглата си глава и беше сложила повечко грим. Днес ис­каше да изглежда перфектно.

Анджелина работеше в квартал на Далас, наречен Мал­ко Мексико, Обикновено в понеделник сутрин тя контакту­ваше с духовете на мъртвите роднини на бедни мексиканци или им гледаше на ръка или на карти таро. Angelina Rojas, si medium. Беше екстрасенс. Или поне така гласеше визит­ката й.

Предишния ден обаче тя беше отворила неделния вест­ник. беше видяла снимката на отвлеченото момиче и беше привлечена от образа му. Остана втренчена в снимката, след това я докосна. Почувства нещо, долови и звук. Този път нещо истинско. И то я уплаши. La madre de dios, про­шепна тя. Божия майко.

Тази сутрин тя стана, облече се и помоли Карлос да си метне някаква риза и да я закара. Когато стигнаха до голе­мите порти, тя обясни на пазача причината за посещението си, но той отказа да ги пусне. Тя го помоли да се обади на сеньора Брайс, но той отново отказа. Тогава Карлос запла­ши, че ще излезе и ще срита дебелия му бял задник. Паза­чът прецени, че е по-добре да се обади по телефона, откол­кото да рискува някакъв латинос да го прасне с мускулестата си ръка, върху която се мъдреше татуировка на Дева Ма­рия. Той се обади на сеньор Брайс, който нареди да ги пус­нат.

Карлос остана в колата в края на улицата пред полицей­ското заграждение. Беше нервен поради факта, че беше влязъл нелегално в Америка през Рио Гранде близо до Ла- редо. Анджелина тръгна по улицата и застана пред входна- та врата на къщата, голяма колкото офис сградата, която чистеше всяка вечер, преди да стане медиум. Обикновено настояваше клиентите да й плащат в брой предварително; Анджелина не приемаше чекове и кредитни карти. Не че клиентите й имаха банкови сметки или пък кредитни карти. Днес обаче парите не я интересуваха. Тя дори не ги искаше.

Желанието й бе да предаде съобщението на момичето и да се прибере вкъщи.

Анджелина Рохас се страхуваше, че може наистина да се окаже медиум.

Сега тя седеше в кухнята срещу сеньор Брайс и още ня­колко бели; очите й бяха затворени и тя притискаше бялата футболна фланелка на момичето към лицето си, опитвайки се да осъществи връзка. През внушителното й тяло преми­на още една студена тръпка, по-силна от предишната. Но не на Анджелина й беше студено.

- Тялото й... много е студено.

- Дъщеря ми не е мъртва!

Анджелина отвори очи и видя жената от телевизията. Майката. Беше много красива, дори когато беше ядосана.

- Не, сеньора. Не е мъртва. Студено й е. Трепери.

Майката извъртя очи.

- О, за бога! Една проклета дъска за гадаене ще ни каже повече. Тук сте само заради наградата.

- Не, сеньора, не ви искам парите. Тук съм, защото на момичето й е студено и вика един човек.

Майката сложи ръце на хълбоците си както навремето хазяйката на Анджелина, когато тя закъснееше с наема.

- Наистина ли? И кого вика?

- Вика човек на име Бен.

- Бен! Бен!

Кейт Брайс се надига на пръсти да надникне в един от ръкавите на международно летище Сан Франциско. До нея стои шестгодишният Джон. Годината е 1975-а и Бен Брайс се завръща у дома. Проклетата война най-накрая е свър­шила.

Пътниците се появяват в ръкава. Очите й претърсват тълпата с надеждата да забележат зелена барета, но сърце­то й се свива от притеснение да не се повтори случката от­преди пет години на същото това летище. Крачеха през тъл­пата, Бен беше облечен в униформата си и буташе количка­та на Джон; опитваше се да не обръща внимание на полу­гласните коментари по негов адрес: „убиец на бебета“. Из­веднъж се появи млад мъж с дълга коса, който застана пред него и заяви:

- Брат ми беше убит във Виетнам заради офицери като вас! - И той се изплю в лицето на Бен.

Бен сграбчи младежа за гърлото и го прикова към сте­ната. Младежът се стресна, но Кейт се стресна повече от не­го. Тя никога не беше виждала тази страна на Бен Брайс - сините му очи бяха пометнели. Лесно можеше да убие мла­дежа и за момент Кейт си помисли, че ще го направи. Сини­те му очи обаче се проясниха, той изтри плюнката от лице­то си, пусна ужасения младеж и каза:

- Съжалявам за брат ви.

Бяха се оженили три дни след като Бен завърши Акаде­мията. Церемонията в катедралата в Уест Пойнт беше като от приказките. След бракосъчетанието по стара военна традиция минаха под арката от саби - тя в бялата си сват­бена рокля, а Бен в бялата си парадна униформа. Приказ­ката продължи точно три седмици. След двайсет и един де­на съпругът й я остави и замина на специално обучение във Форт Браг. Бен Брайс отиваше на война. Замина след Деня на благодарността през 1968 година. Тя го изпрати на лети­щето и никога повече не видя същия мъж.