Марк Хименес - Отвличането

Беше облечена като за съда, с прическа и грим, който прикриваше торбичките под очите й. Днес нямаше да бъде безпомощната скърбяща майка с ужасяващ вид, която се моли от екрана перверзникът да пощади живота на детето й. Днес тя щеше да бъде суров адвокат, преговарящ за сделка, точно както всеки друг ден преговаряше за други сделки: ти имаш нещо, което искам; аз имам нещо, което ти искаш. То­гава да се споразумеем, тъпако.

Тя продължи по коридора. Познатият прилив на адрена­лин й вля енергия за предстоящата изява както когато при­стъпваше в съдебната зала преди началото на някой процес. Всички глави се обърнаха към нея, когато влезе в библиоте­ката, която в момента приличаше на телевизионно студио. Трите национални мрежи бяха представлявани от камери и персонал, който стоеше зад кадър. Интервютата щяха да се проведат от водещите на сутрешните нюйоркски блокове и щяха да бъдат излъчени на живо. Това бяха изискванията на Елизабет.

- Пет минути, мисис Брайс! - извика някакъв дребен мазник със слушалки на главата и разпери пръсти насреща й, в случай че е глуха.

Тя седеше до Джон на стол с права облегалка, поставен пред рафтовете на библиотеката - фон, който оставяше впе­чатление по-скоро за адвокатска кантора, отколкото за дом. Елизабет беше планирала събитието до последната подроб­ност, така както правеше, когато преговаряше с прокурора за свободата на свой клиент. Сега обаче щеше да преговаря с един перверзник за живота на дъщеря си. И само тя може­ше да направи сделката. Беше дала на съпруга си същите ясни инструкции, които даваше на клиентите си преди пле­доарията: Дръж си устата затворена!

Джон беше обул евтини черни мокасини, бели чорапи, дънки и жълта риза; носеше глупава синя вратовръзка с анимационни герои - най-строгата в гардероба му, и беше положил усилия да укроти косата си. Гледаше втренчено в празното пространство. Тя се наведе към него и каза:

- Разхлаби вратовръзката си! - Докато той послушно разхлабваше възела, тя махна парченцата тоалетна хартия, залепени по лицето му, където се беше порязал при бръсне­нето, и забеляза следите от своите плесници преди два дни. Чувство на угризение се опита да се промъкне в мислите й и този път тя ие успя да го прогони така лесно.

Елизабет въздъхна. Впоследствие винаги се мразеше - след като яростта поутихнеше. След като излееше гнева си върху Джон. Той не го заслужаваше. Никога не беше я пре­дизвиквал. Беше го ругала стотици пъти, но никога не го бе­ше удряла. Този път яростта й беше пресякла границата... и това я плашеше. Тя погледна съпруга си и се запита дали и той я мрази толкова, колкото се мразеше тя.

Върху цветния монитор в съзнанието на Джон се появи неговата представа за похитителя - груб, дебел, космат, мръсен, злобен и грозен - човек, който по случайност из­глеждаше точно като побойниците от военните бази, които го тероризираха като малък.

Отново си ги спомни и особено Лутър Рей - зачуди се къде ли бе отвел животът това безпросветно селянче. Не­съмнено в някоя двойна каравана в провинциална Алабама. Джон винаги си беше представял Лутър Рей седнал в коже­ното си кресло под флага на Конфедерацията, закачен на стената, с нетърпение очакващ големия ден, когато ще сед­не зад волана на мръсния си пикап и ще отиде в града да си вземе паричното обезщетение за безработни (след като са го уволнили от местната птицеферма). На път за вкъщи той не пропуска да си напазарува от „тротоарния мол“ (преравя кофите за боклук на богаташите с надеждата да намери не­що, което да пасне на наредбата в караваната му). Във фан­тазиите на Джон Лутър Рей е махмурлия след срещата си в местния клуб на Ку-клукс-клан предната нощ, когато раз­гръща сутрешния вестник и прочита, че Джон Брайс е ми­лиардер.

- Мамка му! Това нашият Джони Брайс ли е? - подвик­ва Лутър Рей на жена си, която забърква овесена каша на печката. - Тоя смоганяк е станал милиардер? - И тогава се изсмива и добавя. - По дяволите, навремето сритвахме кльощавия му задник ей така, да стане весело.

Тогава жена му (която е дебела, с дупка на мястото на един от предните зъби) пръдва и казва нещо от сорта на:

- Е, Лутър Рей, май е трябвало да бъдете по-любезни с малкия Джони и може би тогава щеше да ти намери някак­ва прилична работа и ние с децата нямаше да живеем в то­зи проклет паркинг с каравани.

От този ден насетне всеки път когато двамата се карат за пари или за пиенето (негово всекидневно занимание), жена му ще бълва тези думи както момичето от филма „Заклинателят“ повръща зелен бълвоч, напомняйки на Лутър Рей до края на жалкия му живот, че Малкия Джони Брайс има един милиард долара, а той живее в каравана.