Марк Хименес - Отвличането

- Вие нарушихте закона на войната! И правилата за бой­но поведение!

Майорът спира, обръща се, прави две крачки и се надвес­ва над лейтенанта. Разгневен е, сините му очи горят от ярост.

- Тук в тази джунгла аз съм законът! Аз създавам прави­лата! И аз заповядвам да избиваме виетконговците! Да из­биваме добитъка, който ги храни! Да изгаряме колибите, в които спят! Да избиваме цивилните, които им помагат! То­ва са моите бойни правила, лейтенант!

Майорът опира дулото на пистолета си в главата на Бен и казва бавно:

- Ако още веднъж откажеш да се подчиниш на запове­дите ми, лейтенант Брайс, ще ти пусна куршум в главата и ще оставя виетконговците да си сготвят супа от теб. Гаран­тирам ти го!

Майорът се изправя и се отдалечава през пушека, пламъ­ците и димящата пепел. Бен вдига ръка да изтрие кръвта от лицето си и вижда, че ръката му трепери.

Бен се беше почувствал горд, когато разбра, че майорът го е избрал, за да попълни отряд „Пепелянка“. Майорът бе­ше на трийсет и седем, жива легенда в специалните сили. Бен Брайс беше на двайсет и две, млад и наивен.

- Вече си истински боец, Брайс - беше казал майорът, след като Бен получи татуировката си с пепелянка в Сайгон. - Сега си един от нас.

И Бен се беше почувствал горд, когато нападнаха от за­сада конвоя на северновиетнамската армия, натоварен с провизии, които щяха да подпомогнат врага, и оръжия, ко­ито щяха да убиват американци.

Днес обаче той не се гордее.

Лейтенант Бен Брайс бавно се изправя и поглежда Китайската кукла, ръцете и краката й са гротескно разпере­ни, празните й очи са изцъклени, последният миг от живота й е замръзнал върху лицето й, което ще го преследва до края на дните му.

Обръща се и се отдалечава, оставяйки момичето и соб­ствената си душа да гният в плодотворната черна почва на провинция Куанг Три в Южен Виетнам.

Господ има план за Бен Брайс или поне така твърдеше майка му и така вярваше той до онази тъмна нощ във Виет­нам. Всяка вечер, трийсет и осем години след тази случка, Бен сядаше в люлеещия стол на верандата на малката хижа, която беше построил със собствените си ръце, гледаше как слънцето залязва над Таос и се питаше какъв е бил планът на господ и защо се беше объркал така. Сега, гледайки звез­дите над имението на сина си в покрайнините на Далас, в съзнанието му се оформяше смътен отговор.

Докато портите се отваряха пред колата му, специален агент Юджийн Девро отдаде чест на униформения пазач, който си беше закачил значка с образа на Грейси. Брайьр- уик Фармс олицетворяваше американската мечта - бога­ташки комплекс, до който се достигаше през черни железни порти, заобиколен от триметров тухлен зид и пазен по двайсет и четири часа в денонощието от частна охранител­на фирма; място, където всяка къща струваше поне един милион долара, където всички родители бяха преуспяващи хора, а всички деца се чувстваха в безопасност.

Тези стени и порти не бяха предпазили Грейси.

Беше понеделник сутрин - шейсет часа след отвличане­то - и Девро беше озадачен. Имаше команден център с те­лефони, факсове и компютри, оборудвани с „Рапид Старт“, модернизираната информационна система на ФБР, която можеше да съхранява, подрежда, сравнява и съпоставя хи­ляди улики едновременно. Той обаче не разполагаше с ни­каква улика.

От момичето нямаше и следа.

Девро спря на кръстовището пред началното училище. Полицайка със стоп палка в ръка преведе няколко деца през платното; над ризата си с дълъг ръкав жената беше обляк­ла бяла тениска със снимка на Грейси на гърба под надпи­са: „Виждали ли сте ме?“ Отдолу пишеше: „Обадете се на 1800.“

Полицайката му махна да продължи. На следващата пресечка той зави надясно. Униформените полицаи, разположени в края на Магнолия Лейн, познаха колата му и дръпнаха дървените прегради, които блокираха улицата. Когато излезе от завоя, той видя, че медийният цирк е ста­нал повсеместен. Бяха пристигнали и националните теле­визии.

- Мамка му. Тя ще го направи.

- Мисис Брайс, моля ви, недейте. Всички луди в тая страна ще започнат да ни звънят, но това няма да помогне. Трябва да изчакаме.

- Приключих с чакането.

Елизабет остави аг ент Девро насред кухнята, явно ядо­сан, че майката на жертвата отказва да приеме отредената й роля. Е, проблемът си беше негов. Бяха изтекли шейсет и един часа от изчезването на Грейси и майката заяви, че сла­га край на бездействието - вече нямаше да чака да се оба­дят за откуп, да арестуват похитителя, кучетата да открият мъртвото тяло на дъщеря й или Господ да я спаси. Майката искаше дъщеря си жива, или похитителя - мъртъв. Или и двете. Майката взимаше нещата в свои ръце.