Марк Хименес - Отвличането

Полковникът изгледа агент Девро, сякаш изобщо не го виждаше. Юджийн Девро беше участвал в пехотата във Ви­етнам. Зелените барети бяха елитът на армията, обучени в изкуството да убиват. Бен Брайс нямаше вид на обучен уби­ец. Не беше и физически застрашителен като зелените ба­рети, които Девро беше виждал в армията. Всъщност изглеждаше прекалено фин, за да е бил способен на онова, което зелените барети направиха в Югоизточна Азия преди четири десетилетия. Нещо в очите му обаче подсказваше на Девро, че се заблуждава.

Сините му очи го издаваха.

Грейси изпитваше болка, беше уплашена и плачеше, и се молеше да бъде спасена. Баща й обаче не правеше нищо, за да я спаси.

Джон Р. Брайс гледаше втренчено един плакат със сним­ка на дъщеря си във футболен екип, закачен от едната стра­на на павилиона. Под плаката с големи букви беше написа­но „Обичаме те, Грейси.“ Отдолу бяха наредени розови панделки, картички, балони с различна форма и стотици цветя и плюшени мечета. Павилионът се беше превърнал в паметник на дъщеря му.

Грейси беше изчезнала, защото баща й не беше истинс­ки мъж.

Джон не искаше да присъства на това бдение, но от ФБР твърдяха, че е важно да предизвикат симпатиите на похити­теля - ако видеше по телевизията болката, която причинява на семейството й, той можеше да я пусне. Джон обаче мо­жеше да мисли само за болката на детето си.

Почувства нечия ръка на рамото си. Обърна се и срещна погледа на баща си, когото беше наричал „полковник“, а се­га наричаше Бен, но никога „татко“; който навремето беше герой със семейство, а сега - един пияница с куче за компа­ния. Майка му беше казвала, че баща му е добър човек, сма­зан от една лоша война; че във Виетнам са му се случили ужасни неща; че войната е приключила, но Бен Брайс така и не е намерил спокойствие.

Джон Брайс никога не си беше позволявал и капка съжа­ление към баща си.

- Хайде, сине - каза Бен и нежно отведе Джон по-далеч от импровизирания паметник.

Очите на сина му останаха приковани в образа на Грей- си. Той промълви шепнешком:

- Не завързах маратонката й.

Минаха покрай кмета, който даваше интервю за телеви­зията - „...едно безопасно място, чудесно място, където да построите къщата на мечтите си и да отгледате децата си..- и заобиколиха сградата, пред която млад свещеник произнасяше молитва заедно с тълпата. Бен и Джон заста­наха сред стотиците родители и деца, носещи значки с име­то на Грейси, облечени в тениски с лика й, хванали в ръце трепкащи в нощта свещи. Сред тях се движеха агенти на ФБР, някои от които дискретно записваха осветеното от пламъците на свещите бдение с миниатюрни видеокамери. Агент Девро смяташе, че не е невъзможно похитителят да се появи.

- Мистър Брайс! - Млад рус мъж и бременна жена приближиха Джон, който ги погледна с невиждащи очи. - Мистър Брайс - повтори мъжът, - просто исках да ви кажа колко съжалявам. Скоро ще имаме бебе и... искам да ка­жа. .. - Той погледна Бен и забрави думите си.

- Благодаря ви за съчувствието - каза Бен и се отдале­чи.

Прожекторите на парка бавно притъмняха и сега единст­вената светлина идваше от мъждукащите пламъци на сто­тиците вдигнати високо свещи.

Звездите в тъмната виетнамска нощ сякаш проблясват от страх, като че ли се стряскат от звука на мощните оръ­дия, стрелящи на откоси и сеещи смърт в селото. Но не и Китайската кукла. Той е решен да я спаси.

Лейтенант Бен Брайс носи на ръце момичето, избягвай­ки добитъка и тичайки през горящото селце към джунглата, където може да я скрие. Поглежда назад, но се спъва в едно мъртво прасе и се просва заедно с Китайската кукла в кал­та. Тя се изправя първа. Още преди да успее да стане, главата й се пръсва като презряла диня; мозъкът и кръвта и се разплискват по лицето и униформата на двайсет и две го­дишния младши лейтенант. Той поглежда нагоре и вижда застаналия пред него майор, от чийто 45-милиметров ре­волвер излиза пушек и се стеле във влажния въздух, об­гръщайки татуировката с пепелянка на голата му лява ръ­ка.

- Та тя беше почти дете! - крещи той на началника си.

- Просто една жълта гадина - спокойно отговаря майо­рът, изтривайки кръвта на момичето от оръжието си. - Това са само жълти гадини, лейтенант. И твоята задача е да ги избиваш.

Правилата на отряда бяха малко, но непоклатими: нико­га не изоставяй член на отряда; не позволявай да бъдеш пленен от врага; никога не възразявай на командира си. Ма­йорът обръща гръб на наивния и вярващ в идеали млад лей­тенант, който нарушава правило на отряда още на първата си мисия.