Марк Хименес - Отвличането

Това беше лъжа.

Бен затвори очи и си припомни първия си детектор на лъжата: гол е, ръцете и краката му са завързани за дървен стол, той проследява с поглед двете жички, прикрепени към тестисите му, които минават през каменния под към захран­ван с батерии полеви телефон, с ръчна манивела, управля­вана от един ухилен садист. Малката стая вони на урина и изпражнения.

Офицерът от Северновиетнамската армия, който ръко­води теста, е твърдо решен да разбере дали Брайс, Бен, полковник, номер 32475011, 5 април 1946, лъже за присъст­вието на американски сили в Северен Виетнам. Офицерът е сигурен, че американски военен с подобен ранг не действа сам в такава близост до Ханой. Смяташе, че полковникът ще се пречупи под ударите на каишите. Големия Уг, както янките наричаха капитан Лу, беше истински виртуоз на каи­ша; беше надялкал широкия гръб на полковника, както дърворезбар - парче дърво. За негова изненада обаче полковни­кът призна само името, ранга, серийния си номер и датата си на раждане.

Този тест обаче се беше оказал доста ефикасен в убеж­даването на по-упоритите американци да издадат тайните си; затворниците го наричаха „телефонния час на Бел“. Те­зи американци умееха да се наслаждават на предсмъртния си хумор. За щастие точно преди ненавременната си смърт чичо Хо беше съобщил на офицерите си, че Женевската конвенция не важи за американските затворници; Хо Ши Мин беше заявил, че след като няма обявена война между Съединените американски щати и Демократична република Виетнам, то няма и американски военнопленници. Имаше само американски военни престъпници. Които никога няма­ше да забравят престоя си в затворническия лагер „Сан Би“, ако зависеше от майор Фам Хонг Дук.

Той кима на лейтенант Бин, който се изхилва, докато вър­ти манивелата, изпращайки електрически ток по жиците пра­во в тестисите на полковника. Тялото му се изпъва при преминаването на тока през него. Странно, мисли си майорът. Повечето американци крещят като заклани и загубват конт­рол над пикочния мехур и дебелото си черво, когато токът ги удари - затова бяха измислили дупката в стола и легена под него, - но полковникът само стиска зъби и понася болката, а ръцете и краката му жестоко опъват кожените каиши...

- Мистър Брайс! Мистър Брайс! Добре ли сте?

Бен рязко отвори очи. Беше стиснал зъби, потеше се обилно и дишаше тежко. Беше забил пръсти в кожените об­легалки на стола. Агент Рандъл се беше надвесил над него.

- Дишането ви е толкова учестено, че уредът не може да го отчете!

- Чисти са! - каза агент Рандъл.

Специален агент Юджийн Девро дъвчеше дръжката на очилата си. Двамата с агент Рандъл стояха до бюрото на Девро в командния център.

- Не смятах, че семейството ще се окаже замесено, но шефовете изискаха да спазим процедурата.

- А дядото - каза Рандъл, - гърбът му изглежда така, ся­каш някой го е дялкал с нож за месо.

- Той е полковник от армията. Сигурно е бил военно­пленник.

- Във Виетнам?

- Да...

- И те са измъчвали пленените американци?

Девро се изхили.

- Още ли ви преподават история в университета?

Рандъл го гледаше като дете, което не разбира къде е сгрешило.

- Да, северновиетнамската армия е измъчвала нашите, карали са ги да слушат Бари Манилоу по двайсет и четири часа в денонощието, били са ги, изтезавали са ги с електри­чески ток, чупели са ръцете и краката им...

Рандъл гледаше покрай Девро към вратата.

- Ето го - каза той и изчезна.

Девро се обърна. Стройният русокос мъж, който върве­ше към него, беше около метър и осемдесет, но в очите на Девро сега изглеждаше по-едър.

- Полковник Брайс...

След кратко мълчание Бен каза:

- Явно сте ме проучили.

- Това е част от работата ни, сър.

Полковникът кимна.

- Не е нужно да ме наричате „полковник“. Нито пък „сър“.

- Заслужили сте си го, сър. Самият аз бях лейтенант от корпуса за обучение на офицери от запаса в Тексас. Естест­вено, тренировъчните занятия не ме подготвиха особено за Виетнам.

- Нито пък мен академията в Уест Пойнт.

И двамата се усмихнаха, споделяйки мислите на войни­ци, които цял живот се бяха мъчили да забравят този факт. Девро сложи очилата си за четене, протегна се през бюрото и взе увеличените снимки на заподозрените.

- Треньорът не успя да разпознае мъжете от тези сним­ки - каза Девро - А татуировката... не съм виждал такава в армията. Помислих, че може би вие сте виждали. Горната й част е покрита от ръкава му, но от това, което се вижда, ми прилича на криле на самолет, с изключение на черепа и кръстосаните кости.