Марк Хименес - Отвличането

Пийт се замисли за момичето.

Замисли се и за мотото на отряда за освобождаване на заложници: Servare vitas. Да спасяваме живот. Спомни си и мисията на отряда: освобождаването на американски граждани, пленени от вражески сили. Ако той имаше дъщеря и някой вражески задник я отвлечеше, със сигурност щеше да очаква елитният отряд на ФБР да я спаси или да умре, до­като се бори за живота й, а не да прави снимки, докато я из­насилват или убиват. Пийт О’Брайън обаче имаше запове­ди само да наблюдава „кризисното място“, тоест няколкото хижи, и да прави снимки, вместо да стреля.

Та тя беше истински заложник!

А ние, дявол да го вземе, сме спасителният отряд!

Какво можеше да бъде по-важно от живота на това мо­миче? Би трябвало да взривят проклетата врата на хижата и да я спасят! Или да умрат при опит да я спасят.

Пийт беше бесен!

Пийт О’Брайън се беше записал в отряда, за да спасява живот. Но след като убиха една майка в Руби Ридж и позво­лиха онези деца да умрат в Маунт Кармел в Уейко, отрядът за освобождаване на заложници беше с подрязани крила. Не можеха дори да си избършат носа без разрешение от цен­тралата на ФБР. След това кулите близнаци на Световния търговски център бяха поредният удар: този елитен отряд беше създаден със специалната цел да освобождава пасаже­ри, държани като заложници от терористи. Но ако терорис­тите, които отвличаха самолети, бяха готови да забият ма­шината, самите себе си и заложниците си в някоя сграда, какво можеха да направят те? Осъзнаването на този факт беше понижило духа на отряда до такава степен, че добре обучените снайперисти сега преследваха момичета, вместо да стрелят по лошите.

Ето това дразнеше Пийт. Отрядът за освобождаване на заложници беше по-добре обучен, по-добре екипиран и по- добре финансиран от всеки друг граждански правоохранителен отряд в Америка — та нали летим из страната със собствен С-130, по дяволите! Но никога не стреляме! Ни­кого не спасяваме! Не правим нищо!

Пийт О ’Брайън беше адски бесен!

Носим маскировъчните си дрехи, мажем лицата си с боя, въоръжени сме с МР-5 и М-16 и 9-милиметрови по­луавтоматични пистолети, но не правим абсолютно ни­що! Имаме бронирани джипове „Брадли“ и хеликоптери, имаме очила и бинокли за нощно виждане, оптични мер­ници и гранати, експлозиви, които взривяват врати, черни военни екипи и полипропиленови гащеризони, имаме .50- калиброви пушки с патрони, които буквално отнасят гла­ви... но нямаме кураж.

Ние сме шепа проклети бюрократи, които умират от страх да не се провалят и да не ги застигне административ- но наказание, криминално разследване или изслушване пред Конгреса. Страх ни е да не загубим работата си и пен­сиите си, вместо да правим онова, което трябва: да рискува­ме и да спасяваме живот.

Пийт О’Брайън докосна пушката до себе си. Беше добре обучен от ФБР, подготвен във военноморската школа за снайперисти, макар все още да не беше дърпал спусъка сре­щу друго човешко същество. Снайперистката школа го бе­ше научила да дебне целта, без да бъде разкрит, да изчаква добра възможност за стрелба, ако е нужно, с дни, да се прикрива така, че за света да бъде част от калта, тресавище­то, дърветата, храстите, всичко; беше се научил как да улу­чи точния момент, когато целта се разкрие пред него, да стреля, да убие лошия и да спаси живот. Пийт О’Брайьн ис­каше само да може да прави това, за което беше обучен по- добре от всекиго друг на света.

Почувства нещо студено до бузата си, студено като сто­мана. Като дулото на пистолет.

- Това е тя - каза агентът на ФБР.

Агент О’Брайън разглеждаше снимката на Грейси на светлината на фенерчето. Бен освети неговата карта на ла­гера. Той посочи основната хижа с двете си ръце, които Бен беше завързал с тиксо.

- Последно я видяхме в тази хижа.

- Кога беше това?

В пет нула нула онзи ден. Опита се да избяга, но не успя.

- И вие не й помогнахте?

Агентът въздъхна.

- Не, сър.

- И защо?

- Заповеди отгоре. Най-отгоре.

- Колко са?

- Единайсет. Всички спят. Двама от тях се сбиха вчера, единият си тръгна и не се е връщал. Не знаем какво е ста­нало с него.

- Ние знаем. Защо ФБР иска тези мъже толкова отчая­но, че е готово да пожертва едно десетгодишно момиче?

Младият агент поклати глава.

- Честно казано, не знам. Работим на принципа: ако трябва, знаем. Явно обаче не трябва. Но тези долу склади­раха достатъчно оръжия в основната хижа, за да започнат истинска война. А и изглеждат като истински войници. Как­вото и да са намислили, трябва да е много важно.