Марк Хименес - Отвличането

- По дяволите, Бен! Ти го уби!

Бен погледна надолу и кимна.

- Освен ако не тренира воден скок.

- Трябва да се обадим на ФБР!

- Намесим ли ги тях, Джон, онези мъже ще я убият. Или пък ФБР ще я убият, докато се опитват да ги ликвидират. — Бен вдигна поглед от клисурата и каза: - Синко, ФБР няма да спаси Грейси. Ние ще я спасим.

Джон се помъчи да се успокои. Бен си знаеше работата.

Трийсет минути по-късно те отново спряха встрани от магистралата. Джон нямаше никаква представа какво тър­сят. Бен беше тръгнал нагоре по пътя и Джон виждаше са­мо светлината от фенерчето му. Изведнъж светлината за­подскача към него и Бен дотича.

- Това е пътят - каза той.

- Откъде знаеш?

Бен протегна ръка. Джон освети с фенерчето дланта му, в която лежеше малък продълговат предмет с една-единст­вена дума върху опаковката: „Тампакс“.

- Казах ти. Тя е умно момиче.

Лунната светлина, отразяваща се в снега, предоставяше достатъчна видимост за Бен и Джон, които се изкачваха по стръмния склон. Вървяха на зигзаг през гъстата гора от ви­соки борове.

Бяха си сложили черни плетени шапки, бяха намазали лицата си с черна боя и носеха черни ръкавици и черни гащеризони; ако стояха на една място, спокойно можеха да се слеят с дърветата. Бен беше преметнал снайпера през рамо, на единия му крак беше вързан картечен пистолет калибър .45, а на другия - ножът „Бауи“. Рани­цата му беше пълна с амуниции, мерник „Старлайт“ и акумулатор от кола, който да използват като портативен стартер. Бен го беше прехвърлил от джипа си в новия . ленд роувър.

Джон носеше спален чувал.

Бен шареше с поглед по земята, но се чувстваше като някой деветнайсетгодишен американски войник, който па­трулира из виетнамската джунгла и си мисли за любимата у дома вместо за земята пред него. Премества крака си на­пред и веднага осъзнава, че е стъпил върху тел, скрита в шубрака; вече знае съдбата си: бамбуков боздуган ще го удари с адска сила; арбалет точно пред него ще изстреля стрела право в сърцето му; дъски с пирони, инфектирани с фекалии, ще се забият в лицето му; или от някое високо дърво ще полети огромен заострен кол.

Бен забеляза телта на петдесетина метра извън охра­нявания параметър. Обикновено беше невъзможно да я забележиш в гората, но в случая тя се открояваше на бе­лия сняг.

- Седни - прошепна Бен и Джон незабавно се смъкна на земята. - Не мърдай. Имам малко работа.

Бен остави сина си и проследи телта през дърветата.

Седемте мъртви виетнамски комунисти са наредени в права редица; на челата им ясно се вижда черен знак V, прогорен с нагорещеното до червено желязо за жигосване. Лей­тенант Бен Брайс никога няма да забрави миризмата на го­ряща човешка плът.

Сега Бен виждаше същото желязо: оптическият мер­ник произвеждаше образ, 75 000 пъти по-ярък, отколкото го виждаше човешкото око. Един добър снайперист може­ше да различи вражеско движение на около шестстотин метра разстояние. Щом във Виетнам започнаха да използ­ват мерници „Старлайт“, нощта вече не беше непроглед­на.

Джон се беше заровил в спалния чувал. Беше изтощен от двучасовото катерене и замръзваше от студ. Бен стоеше зад едно дърво и разучаваше лагера, за да намери най-подходящата позиция за стрелба. Пред основната хижа беше паркиран бял ван. Желязото за жигосване висеше на врата­та на съседната. Два стари пикапа бяха паркирани пред дру­гите хижи, блокирайки траекторията на стрелбата му към вратите на хижата от сегашното му положение. Дърветата му осигуряваха прикритие от източната, западната и южната страна на лагера.

Доволен от разположението на лагера, Бен насочи мерника нагоре и разучи района от двете му страни. Един хребет на около петстотин метра на запад би бил идеал­ната позиция за стрелба, ако това беше единствената му цел; мисията му обаче беше спасителна. Трябваше да се приближи до лагера. Той тъкмо се канеше да остави би­нокъла, когато мярна нещо на хребета: движение. Не бе­ше забележимо с просто око, но ясно се виждаше през оптиката. Може би беше някакво животно. Той отново фо­кусира уреда.

Това не беше животно.

Пийт О’Брайън беше бесен.

Да си ниско в йерархията, означаваше събота вечер в планината. В Бюрото помията се изливаше от горе на долу, а в отряда за освобождаване на заложници това ставаше най-бързо. Той постави бинокъла за нощно виждане пред очите си.

Пийт О’Брайън, който работеше във ФБР вече пет годи­ни, но беше новобранец в снайперския екип от седем души, отново беше нощна смяна. Водачът на екипа и старшите оператори бяха взели джипа и щяха да прекарат нощта в Кьор Д’Ален. В този момент те спяха в топли легла до не­познати жени, а на Пийт му замръзваше задникът. Добре поне, че вятърът беше отслабнал. Нощта беше толкова ти­ха, че можеше да чуе собственото си сърце. Ако нещо пом­ръднеше, той щеше да разбере.