Марк Хименес - Отвличането

Майорът бутна един продълговат плосък пакет през ма­сата към Бен.

- Добре дошъл в отряд за специални операции „Пепе­лянка“.

Бен отваря пакета. Вътре има лъскав нож „Бауи“ с над­пис ПЕПЕЛЯНКА върху трийсетсантиметровото острие.

- Всички войници от отряд „Пепелянка“ носят ножове „Бауи“. Наръгай някой с дръпнати очи и със сигурност ще му развалиш деня.

- Да, сър.

Майорът подава на Бен карта за самоличност със сним­ка на Бен, името му, ранга, кръвната група и серийния но­мер. На картата с тъмен шрифт пише:

ВОЕННО УПРАВЛЕНИЕ ВИЕТНАМ

ОТРЯД ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ

ЧОВЕКЪТ С ТАЗИ САМОЛИЧНОСТ ДЕЙСТВА ПОД ПРЕ­КИТЕ ЗАПОВЕДИ НА ПРЕЗИДЕНТА НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ! ДА НЕ СПИРАН ИЛИ РАЗПИТВАН!

- Това е картата ти за излизане от затвора - казва майо­рът. - Рапортуваме директно на президента. Никой не се бу­далка с отряда за специални операции.

- Да, сър.

Майорът отпива от бирата си.

- Академията, Брайс, е велика школа. Обаче трябва да забравиш всичко, което си научил за войните - двете све­товни, Корея... Всичко, което си научил там, не струва и пукната пара тук. В тази война напалмът е най-добрият ти приятел.

Някакъв американски офицер на средна възраст с по ед­на виетнамска проститутка на всяка ръка застава до тяхната маса. Бен вижда трите сребърни звезди, веднага скача и отдава чест на генерал-лейтенанта. Майорът едва вдига по­глед и отпива от бирата си.

- Великият майор Чарлс Удроу Уокър - фъфли генерал-лейтенантът. - Легенда в собственото си съзнание.

Майорът отпива от бирата си и казва на Бен:

- Последния път, когато някакъв командир от Сайгон ми прекъсна вечерята, го натирих на майната му.

Момичетата се разкикотват и лицето на генерал-лейте­нанта почервенява.

- Стани и отдай чест, мамка ти! Аз съм с по-висок чин!

Майорът фокусира цялото си внимание върху генерал-лейтенанта, който леко отстъпва.

- Първо, аз не отдавам чест на запасняци, които ще по­душат комунисти в тази война колкото да изчукат няколко виетнамски момичета. Второ, докато съм в джунглата, само президентът е с по-висок ранг от мен. Ако имаш проблем - обади му се.

Генерал-лейтенантът като че ли всеки момент ще избух­не, но не казва нищо и отминава.

- В тази война срещу комунистите всяка минута умират американски войници. Генералът си седи тук в Сайгон и лъ­же пресата за убитите и се притеснява повече за Уолтър Кронкайт, отколкото за Хо Ши Мин.

Той поклаща глава с отвращение.

- Изнасяме се при изгрев слънце и се пускаме до Дак То да се срещнем с отряда. После нагоре към Ланг Вей, съби­раме се и на следващия ден отиваме до Лаос. Разузнаване­то казва, че по пътя има голям конвой. Ще го спрем.

Бен е прекалено развълнуван, за да яде. Майорът е из­пълнил повече от сто мисии на вражеска територия. Сто мисии! И Бен Брайс щеше да бъде част от следващата. Ве­ликото приключение започва.

- Това е войната, за която си пропътувал шестнайсет хи­ляди километра. - Той се засмива, като че ли е казал нещо смешно. - Какво ще кажеш, лейтенанте - последна възможност да си промениш решението и да останеш тук в Сайгон и да се наслаждаваш на удоволствията.

Майорът се протяга и хваща едно красиво виетнамско момиче, което минава покрай масата им, и го придърпва в скута си.

- Най-красивите жени на света са виетнамките. Искаш ли една? Черпя.

Съдържателката на бара, мадам Ле, елегантно облечена, красива и обвита в облак парфюм, който е по-главозамайващ от бърбъна, се приближава към масата им за втори път тази вечер, слага изящната си ръка със съвършен маникюр на рамото на Бен и казва с английски, научен в най-добрите училища във Франция.

- Не съм ви виждала вас двамата каубои тук преди.

Бен примигна няколко пъти, за да проясни съзнанието си; когато погледът му отново се фокусира, той погледна към женската ръка на рамото му, която беше всичко друго, но не и изящна с тези изгризани нокти. Той вдигна поглед към лицето на жената; имаше кожа на алкохоличка и бръч­ка за всяка година от живота си. Вонеше на тютюн и евти­но уиски. И не беше мадам Ле.

- Вие, момчета, искате ли малко компания? - Тя изви якия си ханш към тях. - Имаме съботен специалитет за два­ма. - И жената се ухили престорено скромно, разкривайки беззъбата си усмивка.

- Не, благодаря - отвърна Бен. Жената му се стори оби­дена и той се насили да добави. - Нищо лично.

Тя присви очи и погледна Джон, после пак Бен.

- Ние сме хомо - изтърси Джон. - Да, ние сме... рабо­тим във филмовия бизнес.