Марк Хименес - Отвличането

- Аз съм агент Джан Йоргенсон от ФБР - каза жената и Уоли Фейгън осъзна, че е избрал грешния път. Тя беше дош­ла да разбере истината и той щеше да й я каже. И животът му щеше да се промени завинаги.

- Бен, ако си сигурен, че е там, тогава да тръгваме да си я вземем!

Джон седеше срещу Бен на масата до прозореца в мест­ния ресторант за бързо хранене на Мейн Стрийт. Бен кла­теше глава.

- Джон, не можем просто да отидем горе в планината и да почукаме на вратата. Те няма да ни я дадат ей така. Ние ще трябва да си я вземем. А това е нощна операция.

- Тогава веднага щом се стъмни. Да не губим повече време в „Ръстис“.

- Синко, отиваме в „Ръстис“ с отчаяната надежда да из­вадим късмет в събота вечер и да получим малко повече ин­формация за тези мъже. Ще се качим в планината след по лунощ, ще огледаме лагера, ще планираме нападението и ще действаме на развиделяване. Трябва да ги изненадаме и не можем да рискуваме, докато Грейси е там.

Джон се облегна и въздъхна. Бен беше прав, той не раз­бираше от подобни работи. Беше толкова неумел в мъжки­те дела. Спомни си думите на майка си: Прави точно как­вото Бен ти казва и може да си върнем Грейси. Това е не­говата работа.

Джон изгълта отвратителното кафе - тези хора не бяха ли чували за „ Старбъкс “? Отвън гражданите на Бонърс Фери се разхождаха безгрижно, несъзнаващи факта, че в то­зи момент дъщеря му е заложница в планините на север от града.

- Бен, мислиш ли, че Грейси е добре?

- Жива е, Джон.

- Мислиш ли, че тези мъже... нали знаеш... мислиш ли че...

Очите на Бен станаха жестоки.

- Не казвай това, Джон. Дори не си го помисляй.

- Не мога да спра да мисля за това, Бен... и да се питам дали някога ще бъде същата.

- Джон, чуй ме. Каквото и да са й сторили, ние ще й по­могнем да го преживее. Тя е силна. Ще я заведа в Таос. Ще живее с мен, докато не стане готова отново да се върне сред хората.

Бен стисна челюсти и се загледа през прозореца.

- Бен, искам да убия тези мъже.

- Ако се наложи да се убива, ще го направя аз. В това съм най-добър.

Бен рязко стана и излезе. Джон скочи и хвърли една десетдоларова банкнота на масата. Отвън огледа улицата и ви­дя Бен на една пряка разстояние. Затича се да го настигне.

- Какво става? - попита той.

- Мъжът отпред - руса коса, камуфлажни панталони, метър и осемдесет, деветдесет-сто килограма.

Русият мъж влезе в магазин за цигари. Джон и Бен сед­наха на пейка пред магазина. Приличаха на двама приятели, които се наслаждават на слънчевия пролетен ден, а не на ба­ща и син, които търсят мъжете, отвлекли момиченцето им. След десетина минути мъжът излезе от магазина с пура в уста и тръгна по тротоара. Те го последваха.

След две пресечки спряха. Две момиченца се затичаха към мъжа, той се наведе и вдигна по-малкото. Една жена се приближи и го целуна.

Семеен мъж.

- Мамо, вече си имам семейство.

Джуниър стоеше пред гроба на майка си, на малкото разчистено пространство зад хижата, което той поддържа­ше. Той говореше с майка си почти всеки ден. Понякога тя му отговаряше.

- Разбира се, че ще я пусна, мамо. Утре сутринта. Две нощи в кафеза би трябвало да й избият от главата мислите за бягство. Много е сладка, нали, мамо?

Джуниър беше израснал като мамино момче, което иска да прилича на баща си. Но майорът ги оставяше с месеци наред. Работа, казваше той. Джуниър никога не беше ходил на училище в града - майорът не разрешаваше. Майка му го беше научила на всичко, което знаеше; майорът го научи да стреля, да ловува, да мрази евреите. Странно, но майка му изглеждаше най-щастлива, когато майорът беше далеч по работа. Само тогава тя можеше да слиза в града и да се вижда с приятелите си; вземаше Джуниър със себе си и се смееше и пееше, докато готвеше, и двамата сядаха под ня­кое дърво и тя му четеше стихотворения. Джуниър и майка му правеха всичко заедно. Тя беше прекрасна.

Изведнъж обаче си отиде.

И Джуниър никога не прочете друго стихотворение.

- Ти поеми този. Аз ще тръгна след другия отсреща през улицата.

Джон проследи Бен, който изчака една кола да мине, и след това пресече улицата. Джон се отпусна на най-близка­та пейка. Проследяваха всички по-големи бели коли на Мейн Стрийт. Трите автомобила, които бяха забелязали до този момент, бяха собственост на стара жена, тийнейджър- ка, облечена с невъобразимо тесни дънки, и някакъв стар глупак, който дъвчеше тютюн.

Наближаваше пет часът. Слънцето щеше да залезе зад планините и топлият пролетен ден щеше да се превърне в студена зимна нощ. На Грейси щеше да й е студено.