Адам Блейк - Децата на Юда

После камионът смени посоката си и се насочи към Шъд. А след това всичко потъна в тъмнина.

Камионът профуча през спускащата се врата на товарната рампа, без да намали, като я изтръгна от касата и смаза една от стоманените греди. По него падаха боклуци, но той вече се носеше към шосето.

Един от охранителните прожектори освети кабината и показа шофьора, несъмнено беше Лио Тилмън.

Диема се изненада и почувства силно възхищение. Десет Предвестници и един адамит. Невероятно! Просто не можеше да го осмисли.

Камионът ускори по черния път. Когато стигна до колата, оставена да блокира пътя, Тилмън внезапно отби наляво, за да я удари под ъгъл, като я завъртя страховито. Тя се преобърна на покрива си. Ударът бе ужасяващ, но камионът продължи напред.

Трима мъже — Хифела и двама други — изскочиха от сградата, стиснали пистолети в ръце, и се прицелиха. За да стигне до шосето, камионът трябваше да мине успоредно на тях, което правеше шофьора лесна мишена.

Диема се прицели ниско. Първите й два изстрела пропуснаха, но третият уцели един от стрелците в коляното. Той падна, стиснал крака си, а секунда по-късно писъкът му бе донесен до нея от лекия ветрец. Непрестанните изстрели принудиха Хифела и останалите да се оттеглят зад стената на склада, отнасяйки ранения със себе си. Отвърнаха на огъня, за да запазят самоуважението си, но поради тъмнината и отдалечеността Диема беше невъзможна мишена.

Щом камионът изчезна от погледа й, тя излезе от укритието си и тръгна бързо към оградата, която отделяше строителната площадка от съседната. Канеше се да се просне по корем и да пропълзи под дупката в основата на оградата, когато нощта се превърна в ден. Експлозията засегна всичките й сетива. След огнената топка ударната вълна я метна на земята. Звукът — оглушителен дълъг тътен — я зашемети. Изгаряща химическа смрад нахлу в дробовете й и сякаш ги разкъса.

Минаха няколко минути, преди да се насили да помръдне. Имаше чувството, че всеки сантиметър от кожата й е наранен и обгорен. Пожарът все още осветяваше нощното небе и димът се стелеше над всичко наоколо и го изкривяваше пред очите й.

Дишайки предпазливо, тя пропълзя под дупката в оградата. От другата страна пъхна пушката си в овехтял спортен сак, преоблече се бързо в дегизировката си на бездомен гамен и избърса по-голямата част от камуфлажа от лицето си с влажна кърпичка.

Когато се отдалечи, беше едновременно анонимна и мърлява. В адамитския свят това беше най-добрата маскировка. Очите на хората я отбягваха, защото не искаха да я видят.

Не че в момента някой въобще гледаше. Божият гняв се бе посипал върху Бер Лусим и хората му. Ироничното беше, че бе въплътен в лицето на Лио Тилмън.

Тилмън шофира около седем километра, придържайки се към черните селски пътища, преди да намери място, където да остави камиона. Беше изоставена бензиностанция, до която стоеше къща с вид на отдавна обезлюдена. Вероятно навремето там бе живял управителят на бензиностанцията, преди завършването на магистрала 25 да го захвърли на девет-десет километра от подходящите за търговия места.

Тилмън вкара камиона между ръждясалите помпи и будката, после го промуши внимателно през оградата в задната градина на къщичката. Излезе и оправи оградата. Къщичката скриваше машината от пътя, но укритието не бе достатъчно добро. Като се има предвид зловещият товар на камиона, Тилмън трябваше да се върне тук скоро и да го прибере на безопасно място. Но засега и това щеше да свърши работа. Все още му се налагаше да се върне и да прибере собствената си кола, която се намираше в малка горичка на около два километра от склада. Тилмън съблече якето си и с лявата си ръка дръпна каишките на бронираната си жилетка. Рамото го болеше и започваше да се схваща. Той огледа раната си и осъзна, че е извадил страхотен късмет да се измъкне толкова леко. Синината се намираше едва на около два сантиметра от края на жилетката. Тилмън изсумтя през зъби, обзет от възмущение към самия себе си. Беше действал аматьорски през цялото време и беше цяло чудо, че е успял да се отърве. Припомни си казармите в Ангола преди повече от десет години и сержант Бени Вермюленс, който зашиваше огромната си рана от нож с рибарска корда. „Импровизацията е последният инструмент в кутията, Лио. Захващаш се с нея, когато плановете ти се изчерпят. Затова всеки път, щом опреш до нея, си задавай въпроса дали не е трябвало да се подготвиш по-добре.“