Адам Блейк - Децата на Юда

Не беше симулирала само безпомощност. Дегизировката на непознатата млада жена отиваше още по-далеч. Знаела е, че си има работа с… какво по-точно? Аскети? Женомразци? Религиозни фанатици? Всички определения бяха подходящи за тези типове. Девойката се бе въоръжила хитро и бе внесла тазера си в стаята под прикритието на порносписание.

Откъде ли го беше взела? Тилмън се огледа наоколо и намери остатъка от списанието, захвърлен зад скрина. Лесбийки. Страстни женски ласки. Манди и Селест си правят кефа с играчки и момчета! Нямаше етикет с цената, нито нещо друго, което да подскаже произхода на списанието.

Тилмън се върна в коридора, осветявайки пода с фенерчето си. След няколко секунди намери смачкана найлонова опаковка. В единия й ъгъл имаше зелен етикет с цената.

Попадение. Продуктът беше местен.

Тилмън откри магазина зад ъгъла на улица „Файнс“. Беше основно будка за вестници, сладки и цигари, но се виждаше и самотен рафт, отрупан с консерви боб, царевица, сосове, бисквити и бутилки с препарат за миене на чинии. Стената зад тезгяха бе покрита с рафтове с цигари. На отсрещната стена имаше метална рамка за списания, чиито две горни лавици бяха отрупани с порно. Камера, монтирана върху стоманен лост, висеше от тавана под странен ъгъл. Ъгълът беше странен, защото връзката бе хлабава и инструментът почти се бе измъкнал от нея. Изглеждаше сякаш камерата, обхваната от воайорски импулс, се насочва все по-близо до порното.

Сред цигарите и списанията седеше отегчен мърляч с дебели стъкла на очилата и сипаничаво лице. Беше се отпуснал лениво, сякаш не искаше да се доближи до собствената си каса. После Тилмън осъзна, че и изражението, и позата на мъжа имаха обяснение — гледаше телевизия на вехт малък апарат, който бръмчеше зловещо.

— Ти ли продаде това? — попита го Тилмън, като вдигна списанието.

Мъжът се наведе, за да го огледа. Задържа очи върху него по-дълго от необходимото, като първо се порадва на образа от корицата.

— Възможно е — каза той накрая. — Продаваме доста от тях.

— Но повечето на мъже, нали? — попита Тилмън.

Мъжът премести очи от страстно прегърнатите амазонки към лицето на Тилмън.

— Разбира се, че на мъже — отговори той. — Не продавам на деца. Да не си от градския съвет?

— Не, не съм. Ти ли работи тук снощи?

— Да.

— До полунощ?

— Отворено е по всяко време. Така пише на табелата.

— Е, снощи си продал това списание на една жена. Млада жена.

Мъжът примигна и адамовата му ябълка подскочи.

— А — каза той, — да. Спомням си.

— Какво си спомняш? — попита Тилмън.

— Малка дама с кисела физиономия.

— Продължавай.

— Ами опитах се да се пошегувам с нея. Не помня какво точно й казах, но беше нещо безобидно. А тя ме изгледа така, сякаш съм някаква мръсотия, попаднала под подметката й.

— Днешната младеж, а? — изсумтя Тилмън с каменно лице. — Това нещо работи ли? — попита той, като посочи камерата, а магазинерът проследи погледа му.

— Да, работи.

— И е работила снощи?

— Работи непрестанно.

— Бих искал да разгледам записа.

Мъжът го изгледа възмутено.

— Не мога да направя това. Клиентите ми ценят дискретността.

— И затова купуват порното си в магазин за цигари? Ами ако ти кажа, че снощното момиче е непълнолетно?

Продавачът погледна смутено, но се съвзе бързо.

— Накарах я да ми покаже документ за самоличност — каза той. — Беше си редовен.

— И това ли го има на записа? — попита Тилмън.

— Ами… аз… да… мисля, че може да е било друг път, когато тя… — Мъжът заекна и се зачуди как да довърши лъжата си.

— Не съм от градския съвет — прекъсна го Тилмън. — И не ми пука какво си й продал. Аз съм социалният служител, който отговаря за нея, и искам да се уверя, че е била тя. Покажи ми записа и ще те оставя на мира.

— Дигитален е — обясни продавачът. — На диск. Аз самият не разбирам от тези неща. Ще трябва да повикам нашия Кевин.

Тилмън кимна.

— Добра идея — каза той.

Екранът на портативния телевизор бе около осем квадратни сантиметра и картината не беше по-добра от звука. Показваше изкривен образ, влошаван често от смущения, които приличаха на вихрушка от точици.

Кльощавият безмълвен тийнейджър, който отговаряше на „нашия Кевин“, се заигра с копчетата на телевизора, плейъра и отново с телевизора. Картината се размазваше и проясняваше, но след известно време стана ясно, че няма да се подобри много. Профучаха набързо през записа от предишния ден, дванайсет часа време, скупчени в две-три минути запис. Типът с дебелите стъкла на очилата беше дежурен през цялото време, с изключение на няколко отивания до тоалетната, по време на които бе заместван от Кевин.