Адам Блейк - Децата на Юда

Хората на Нахир се втурнаха в помещението, от което излизаше гъст дим. Носеха въжета и макари, но Шрага бе разположил експлозивите като истински майстор. Вратата вече беше долу. Отделена от скалата, тя се бе сринала под собствената си тежест.

Нахир излезе навън, размахвайки ръка, за да прогони дима, и даде сигнал. Предвестниците пристъпиха напред, предпазвайки фланговете си, нащрек за движение отвъд отвора в скалата. След миг, когато димът се разнесе, влязоха вътре и изчезнаха от погледа на Диема.

— Остани с мен — нареди тя на Кенеди, после погледна Ръш.

Той все още изглеждаше разтърсен и объркан от взрива, но размаха фенера си в знак, че е готов.

— Ти също — заповяда му тя грубо, като тръгна напред.

Двамата я последваха след секунда. Наложи им се да прескочат падналата врата и разрушенията около нея. Вратата по чудо бе останала цяла, но дебелото й стоманено покритие бе разкъсано на места, сякаш животно бе раздрало метала. Но пък такова животно би трябвало да е едно от чудовищата на Апокалипсиса. Асоциацията не беше приятна. Диема забърза напред. Къс коридор водеше към кръгло помещение, много по-малко от галерията, която тъкмо бяха напуснали, но с висок таван, който се губеше в сенките. Диема си помисли, че това вероятно е пещерен комин, скрит в сърцето на хълма Гелерт и поздравил Племето на Юда, когато се бе заселило тук.

До извитите стени лежаха двайсетина Елохим. Всички бяха мъже и никой не носеше очила за нощно виждане или бронирана жилетка. Около главите и гърдите им се бяха образували локвички кръв. Някои от тях бяха паднали по гръб или настрани, така че кръвта, която се стичаше от прерязаните им гърла, се виждаше ясно. Всички още стискаха ножовете си в ръка.

Хората на Диема отстъпиха назад и насочиха оръжията си към човека, който стоеше в средата на помещението. Беше облечен в черна роба, бос и с гола глава. Той също държеше сика в ръцете си, притисната към гърдите му, сякаш се молеше. Върхът на сиката сочеше гърлото му. На лицето му бе изписано божествено спокойствие.

— Авра Шеколни — каза Диема, като вдигна затворен юмрук, за да нареди на Предвестниците да останат на мястото си и да не правят нищо без нейна заповед. — Къде е Бер Лусим?

— Боя се — отвърна Шеколни, — че не мога да отговоря на този въпрос. Той отиде да осъществи славата на вековете и края на времето. Петият и последен цар идва да властва завинаги. Но Той чака да бъде поканен, а Бер Лусим трябва да Му отвори пътя.

— И аз искам да съм там — каза Диема. — Искам да видя това. Моля те, Танану! Кажи ми къде ще се случи това.

Шеколни се вторачи в нея замислено. После погледна ножа, който бе стиснал в ръцете си.

— Полунощ — прошепна той. — Неделя. Гринуичко време.

Наведе се напред и вкара сиката в гърлото си до дръжката. Диема изруга и се втурна към него. Измъкна ножа от ръцете му, но вече нищо не можеше да се направи. Шеколни се давеше в собствената си кръв, а югуларната му вена бе напълно прерязана.

Ръката му се издигна, треперейки силно, и хвана нейната, сякаш се опитваше да я утеши.

— За бога, можете ли да говорите английски!

Кенеди бе отправила молбата три пъти вече, но за първи път успя да прекъсне безкрайния поток от арамейски и да привлече вниманието на останалите в стаята. Дори Диема не изглеждаше приятелски настроена.

Кенеди и Ръш бяха почти забравени по време на бързото оттегляне от хълма Гелерт. Убийците се превърнаха в чистачи, отнасяйки всичко, което можеха да намерят, включително падналите, няколкото мъртви и многобройните ранени и от двете страни, и се затичаха бързо с тежките си товари към старата печатница, откъдето бяха влезли.

Евакуацията продължаваше и от всички посоки се носеше вой на сирени. От хълма Диема отведе хората си обратно в обезопасената къща в една от много линейки, шофирайки с включени сирени, макар и в противоположната посока на останалите возила за спешни случаи, които се носеха към Буда. Кенеди не знаеше дали тяхната линейка е истинска или фалшива, но това нямаше значение. Земетресение или не, фактът, че хълмът Гелерт се бе разтърсил свирепо и бе сринал някои от къщите по склоновете му, беше приет изключително сериозно. Кенеди се молеше никой да не е пострадал в резултат на взрива, но после осъзна колко безсмислена е молитвата й, при положение че животът на милион души е заложен на карта.

А дали още беше заложен? Припомняйки си спокойното изражение на лицето на Авра Шеколни по време на самоубийството му, тя се зачуди дали току-що не бяха провалили последния си шанс да спрат Бер Лусим да превърне тривековното пророчество на Толър в смразяващ кръвта факт.