Адам Блейк - Децата на Юда

Кенеди чу треперенето на гласа си и усети сълзи в очите си. Опитваше се да говори с младата жена, но непрестанно виждаше затвореното в нея дете. Гледката беше толкова кошмарна, че изпитваше силно съчувствие.

— Не е тъмно — възрази Диема. — Беше тъмно само когато ти го видя. И то бе защото ти виждаше собствената си тъмнина.

— Не — рязко отвърна Кенеди. — Не. Повярвай ми, знам разликата. И знам, че не мога да кажа нищо, което да те промени. Не мога да върна годините назад. Но поне помисли за това. Моля те. Защо те изпратиха? Защо точно теб? Защо те превърнаха в… — тя посочи момичето с трепереща ръка — … в това? Не мога да забравя какво каза Куутма на Лио единствения път, когато го видяхме. „Дъщеря ти е художничка. Рисува. В нея има красота, която се излива от пръстите й в света.“ Той го каза! А после се обърна и те превърна в един от убийците си.

Кенеди усети, че сълзите ще потекат по бузите й, и се помъчи да ги сдържи. Знаеше, че момичето ще ги помисли за слабост. Но въпреки всичките й усилия по лицето й се стече сълза. Плачеше за Грейс и за Табе, и двете изчезнали без следа.

Диема не реагира с презрение на сълзата, а с възмущение.

— Никой не ме е карал да правя нищо! — извика тя. — Решението си беше мое. Куутма видя потенциала ми и ми даде възможност да служа на хората си.

Кенеди поклати глава.

— И те изпрати при мен, защото знаеше, че ще видя лицето на Лио в твоето. Знаеше, че ще ми се наложи да отида при Лио и да го въвлека в това отново. Не се самозалъгвай, Диема. Ако някога си била художничка, вероятно притежаваш дарбата да виждаш точно какво стои пред очите ти. Така че погледни тази картинка и виж какво ти говори. Обучиха те и те изпратиха при нас, защото знаеха, че си единствената, която би могла да получи помощта ни. Въобще не става дума за съвпадение. Нито за избор. За никого от нас.

Диема скочи на крака. Изглеждаше готова да побегне, но остана на място, стиснала юмруци.

— Не съм изненадана — изрече тя с почти овладян глас, — че се опитваш да ме настроиш срещу собствените ми хора. Точно това очаквах от теб. Само съм изненадана, че изчака, докато стигнем до тук. Трябваше да го направиш още в „Гълъбарника“, където ти и Лио убихте братята ми.

Единствената надежда на Кенеди беше, че бяха спестили на момичето поне това. Тя отпусна глава в ръцете си и изпита силно отчаяние.

— О, да — презрително се ухили Диема. — Да не смяташе, че можеш да ме излъжеш, Хедър Кенеди? Да не мислеше, че щяха да ме оставят да се срещна с него и с теб, без да ми кажат какво сте направили? Твърдиш, че съм била лъгана и манипулирана от хората, които обичам. Но забрави да споменеш какво ми причини Лио Тилмън. И какво ми отне. Вероятно се е изплъзнало от вниманието ти.

Кенеди се насили да я погледне в очите. Струваше й доста усилия. Наистина се страхуваше от презрението и омразата и онова, което те можеха да предизвикат.

— Диема — каза тя с дрезгав от плача глас, — питала ли си някога, разказвали ли са ти учителите ти защо Лио и аз отидохме в Гинат Дания?

— За да я унищожите — бързо отговори момичето.

— Не. Въобще не беше така. А и тя вече бе унищожена. Пристигнахме прекалено късно. Аз отидох там, за да арестувам някого. Но Лио търсеше жена си и децата си. Търсеше теб. Беше ви търсил в продължение на дванайсет години. От момента, в който се прибрал у дома и заварил къщата празна. Обичал ви повече от всичко на света. Не можел да живее без вас. Затова продължил да ви търси, макар да било изминало толкова време, че никой не вярвал, че дори сте живи.

— Не бяхме живи! — изкрещя Диема. — Майка ми вече беше мъртва. Братята ми бяха мъртви, защото той вече ги беше убил в Англия. Аз останах съвсем сама.

— Но той не знаеше това. И още не го знае. Знае за Ребека. Майкъл Бранд му разказа как е умряла. Но не знае за Озия и Цефас. А ако някога научи, това ще разбие сърцето му.

Диема се наведе към лицето на Кенеди и стисна реверите на сакото й.

— Тогава, когато всичко приключи — изръмжа тя, — ще разбия сърцето му.

Яростта премина през момичето като вълна и го остави уморено и отвратено. То се отвърна от Кенеди, но не защото се предаде, а защото искаше да приключи с всички тези думи и мисли.

— Сложи си чипа в бузата, невернице — дрезгаво каза. — Искам да се разкарам оттук.

— Задръж си го — отвърна Кенеди.

— Нуждаем се…

— Знам защо се нуждаеш от мен. Но след като си поговорихме, премислих. Смятам, че е лоша идея да си имплантирам чип, чрез който хората ти да ме намерят винаги когато поискат. Така че забрави за това.