Адам Блейк - Децата на Юда

Надигна се на крака, сигнализирайки, че събранието е приключило. Никой от Елохим не помръдна и не заговори. Всички чакаха заключението му.

— Възможно е — каза той, — смъртта на Хедър Кенеди да е предназначена да се слее с по-великата смърт. Може Господ да я е докарал до вратата ни по определена причина. Защото иска да му направим жертвоприношение, съответстващо на великите дела, които вършим. Ако е така, ще я пожертваме с радост, както божиите заповеди повеляват.

Той напусна стаята под бурни аплодисменти. Спря на прага, сложи ръка на рамото на Хифела и се вторачи за момент в дълбоко разположените очи на подчинения си. После излезе, без да каже и дума. Лицето на Черепа никога не се чувстваше удобно, когато получаваше одобрение, да не говорим за обич. Но това беше бащинска благословия, дарена на верен син, следователно бе свята.

Денят беше горещ и влажен, неприятен още в десет сутринта, а по обед — едва поносим. В хотелската стая на Кенеди, където климатикът на стената се оказа празна пластмасова кутия, времето течеше бавно.

Но за наблюдателите беше още по-лошо. Покривът на сградата срещу хотела бе нагорещен като тиган. Диема намаза бледата си кожа с цинков препарат и понасяше жегата стоически. Ръш, все още в колата, не беше такъв стоик, но тя му бе забранила да мести аудито на сянка. Единственото, което му оставаше, бе да отвори прозорците и да отпива непрестанно вода от пластмасовите бутилки, подредени на задната седалка. Само Тилмън, сгушен между контейнерите за боклук, беше скрит от свирепото слънце и се чувстваше сравнително удобно.

По едно време сутринта им се стори, че някой май щеше да влезе в капана им. Ван без прозорци спря до задния вход на хотела и от него излязоха двама мъже. Но те доставиха храна за ресторанта, кутии с чай и захар, пластмасови чаши и малки пакетчета бисквити. Свършиха за около десет минути и потеглиха.

В един часа, нарушавайки протокола, Кенеди се обади на Тилмън по радиостанцията, която Диема й бе дала.

— Какво? — попита той без излишни любезности.

— Нищо — промърмори тя. — Прекалено много нищо. Започвам да се изнервям.

— Съчувствам ти. Но можеш да нарушаваш радиотишината само ако има спешен случай. Има ли спешен случай, Хедър?

— Не.

— Тогава се придържаме към плана.

Тя усети по тона му, че се кани да затвори, затова заговори бързо:

— Лио, не съм убедена, че планът ще свърши работа.

Тилмън въздъхна.

— Споразумяхме се. Каквото и да направим сега…

— Не, изслушай ме. Да речем, че сме наясно с начина им на мислене и всичко мине така, както очакваме. Привличаме вниманието на Бер Лусим. Той разполага наблюдатели около хотела, но по-далеч от вас. Или пък по-близо. Някой, който седи във фоайето и чака да ме последва, щом тръгна нанякъде.

— Е, и?

— Ами може би трябва да се раздвижа. Той може да е готов да лапне въдицата, но не на място, което съм имала време да подготвя. Може да планира да ме отвлече от улицата, когато изляза.

— Още една причина да не се появяваш на улицата, Хедър — сухо отвърна Тилмън. — Тук контролираме положението. На улицата — не.

— Гледам от прозореца си към контейнерите за боклук, Лио.

— Знам. Виждам те.

— Махни ми тогава.

— Не. И не гледай към контейнерите.

— Слушай, ако залозите бяха по-малки, щях да се съглася с теб — рязко каза Кенеди, като не успя да сдържи дълго потисканото напрежение. — Но ако той ни чака да направим нещо, а ние чакаме той да го направи, той печели. Защото веселата му банда откаченяци е някъде навън и взривява бомби и обезглавява плъхове. Осъществяват плана си, който ще убие милион човешки същества. Не искам това да тежи на съвестта ми, Лио. Наистина не го искам. Не мога просто да седя тук и да се чудя колко са труповете вече.

— Но тук можем да те пазим — възрази Тилмън търпеливо. — Ако нахлуят при теб, ние ще сме точно зад тях. А навън е различно. Да не говорим за факта, че ако отново започнеш просто да се мотаеш, това няма да изглежда логично. Искаме те да мислят, че си се заела с нещо, което ги заплашва.

— Знам. Затова трябва да ми позволиш да направя нещо целенасочено.

— Какво например?

— Например среща.

Настъпи дълго мълчание, докато Тилмън обмисляше молбата й.

— Диема може да уреди да се срещнеш с някого — призна той неохотно. — Един от нейните Елохим…

— Нямах предвид истинска среща. Особено не с човек, когото те може да разпознаят. Имам предвид въображаема среща. Отивам на място, където има много хора, но само няколко входа и изхода. Място, където вие тримата лесно може да се приближите до мен.