Адам Блейк - Децата на Юда

— Добре — каза момичето. — Хайде да свършим работата.

Носеше чанта през рамо. Извади нещо като запалка „Бик“ от нея и я метна на леглото.

— Това ли е? — попита Кенеди.

— Това е апликаторът. А това — протегна тя другата си ръка, в която държеше малка тубичка, — е местна упойка с антибактериален крем. Трябва да го размажеш на мястото и да го оставиш да подейства около половин минута. Свали си панталона и седни на леглото.

— Какво да сваля?

Диема отговори спокойно:

— Ще има раничка от импланта. Миниатюрна, но все пак забележима. Ако разполагахме с време да заздравее, можеше да я направим навсякъде по тялото ти. Но сега най-разумното е да не оставяме видими белези. Доставчикът каза, че вътрешността на бузата ти върши работа, но добави, че лицето ти може да се подуе, а това ще изглежда подозрително. Затова смятам да последваме съвета му и да имплантираме чипа в стената на влагалището ти.

Кенеди скръсти ръце и остана на мястото си.

— Мисля да се придържаме към бузата — отвърна тя кротко.

Диема се вторачи в нея изненадана и леко раздразнена.

— Знаем, че хората на Бер Лусим изпитват отвращение към жените — започна тя с тон, който говореше, че ще продължи да обяснява, докато Кенеди най-после загрее. — Ако нещата се объркат и успеят да те отвлекат, може да те претърсят. Но двамата Елохим, които те нападнаха в Лондон, нямаха желание дори да те съблекат напълно, затова съм убедена, че не биха се ровили из дупките ти.

Тя изчака Кенеди да осмисли думите й и да я послуша.

— Седни, момиче — каза Кенеди.

Диема изглеждаше шокирана от поканата.

— Няма време — грубо отговори тя. — Ако настояваш на бузата, тогава хайде…

— Седни — повтори Кенеди. — Трябва да поговорим.

— Не — възрази Диема и дори не си направи труда да скрие презрението си към по-възрастната жена. — Не трябва да говорим. Само трябва да работим заедно. Мислех, че това е ясно.

— Може да е ясно за теб. Аз обаче ще седна. Ти можеш да си стоиш права, ако предпочиташ, но ще ти се наложи да поговориш с мен. Защото ако не го направиш, цялата история приключва.

Диема се ококори.

— Лъжеш — каза тя. — Заложени са прекалено много животи.

— Може би и два-три повече, отколкото предполагаш — отвърна Кенеди, като седна на единствения стол в стаята и зачака мълчаливо момичето да се присъедини към нея.

Диема постоя нерешително няколко секунди, после, скована от напрежение, прекоси стаята и седна на леглото срещу Кенеди с презрително изражение на лицето.

— Защо си смени името? — попита Кенеди.

Диема примигна.

— Какво?

— Въпросът не е толкова сложен. Защо си смени името?

— Няма причина да знаеш — отвърна Диема равнодушно.

Кенеди зачака.

— Защото си смених живота — най-после каза момичето със същия тон.

— Да — съгласи се Кенеди. — Виждам това, Грейс. Просто се опитвам да разбера колко дълбока е промяната.

Изражението на момичето не се промени, с изключение на леко потръпване на клепачите.

— Бях Табе — каза Диема. — Никога не съм била Грейс. Просто биологичният ми баща ме кръсти с това име.

— Биологичният ти баща? Така ли мислиш за него?

Диема отвори уста, за да заговори отново, но Кенеди вдигна ръка и я спря.

— Няма значение. Не се преструвам, че разбирам обичаите ви, но грешиш за това и трябва да го знаеш.

— Името ми е…

— Майка ти те е кръстила Грейс. И тя е кръстила братята ти Джуд и Сет. По принцип и тримата е трябвало да запазите имената си, когато ви е отвела обратно у дома, защото никое от тях не е било обидно за племето ви. Традицията е да се дават нови имена на децата само ако техните са прекалено адамитски. Но Джуд и Сет са чудесни библейски имена, а и кой би могъл да оспори Грейс?

— Казах, че името ми е Диема — процеди момичето през стиснати зъби.

— Но вашият Майкъл Бранд, вашият Куутма, смятал, че миналото на братята ти и твоето трябвало да бъде напълно заличено. Обичал майка ти Ребека и искал нейното семейство да бъде и негово. Но тя се самоубила. Не искала да живее без баща ти. Имам предвид биологичния ти баща, Лио Тилмън. А след като тя починала, Майкъл Бранд дал нови имена и на трима ви. Нарекъл те Табе, а братята ти Озия и Цефас.

Диема не изглеждаше трогната.

— Явно мислиш, че трябва да се интересувам как съм била кръстена тук в твоя свят — каза тя презрително, — но не е така. Този свят никога не е бил мой, а само място, където работя.

Кенеди кимна.

— Знам — каза тя. — Твоят свят е голяма пещера с нарисувано на покрива небе. Не мога да си представя как може да се живее така, но знам, че за теб не е било тежко. Не ти липсва това, което никога не си имал. Но не ти ли се струва ужасно сега, след като вече си видяла истинския свят, че някой трябва да порасне и да живее по този начин? В тъмното?