Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Значи не сме първите, дошли тук в търсене на съкровище? — попита Пеги с блеснал поглед.

В погледа на Вануну също проблесна искра, той се обърна и посочи назъбените склонове на планината Кармел, разположени на около три километра на запад, в другия край на тясната крайбрежна равнина.

— Извършваме разкопки в пещерите край Вади ел Мугарах още от 1951 година — обясни професорът. — Британците и янките са копали и преди нас. В момента се намираме в библейската равнина Шарон. Някои от находките са от времената на неандерталците, други са още по-стари, датирани са към началото на каменната епоха.

— Този район е бил заселен под една или друга форма открай време. Има данни, които навеждат на мисълта, че това е бил библейският Едем, описан от старозаветните пророци. — Завъртя се с разперени ръце, сякаш се опитваше да обгърне земята около себе си. — Море, равнини и планини. Всичко, за което Адам и Ева биха могли да мечтаят. — И се усмихна.

Пеги отвърна на усмивката му.

Холидей се намръщи, после въздъхна. Зачуди се дали да поговори с Пеги относно потенциалните рискове, които криеше подобна ситуация. Реши да прояви мъдрост и да си държи устата затворена, поне за момента.

Стигнаха до ограда от ръждясала бодлива тел, която пресичаше тесния полуостров от край до край. На всеки четири-пет метра бяха поставени избелели червени надписи на иврит, арабски и английски:

ОПАСНО ЗА ЖИВОТА — ВОЕННА ЗОНА

ВСЕКИ, КОЙТО ПРЕМИНЕ ИЛИ ПОВРЕДИ ОГРАДАТА,

ИЗЛАГА ЖИВОТА СИ НА ОПАСНОСТ

Нямаше удивителни знаци, само просто и ясно излагане на неоспорим факт.

— Доста гостоприемно — каза Пеги.

Видяха лека вдлъбнатина в земята от другата страна на оградата, която очевидно отбелязваше разположението на стария крепостен ров. Отвъд песъчливия, обрасъл с бурени и храсти склон на рова се издигаха останките на някога внушителната крепостна стена.

Продължиха по пътеката и спряха пред вратата в оградата. Беше заключена с катинар. На вратата имаше друга табела с друг надпис, още по-ясен и категоричен:

МИННО ПОЛЕ

— Сигурен ли сте, че ни е позволено да го направим? — попита Холидей.

— Нещо повече дори — отвърна Вануну и бръкна в един от джобовете на протритите си торбести панталони. — Имам ключ!

— А какво ще правим с мините? — попита предпазливо Пеги.

— Няма никакви мини — отговори професорът с широка усмивка. — Табелите са, за да впечатляват туристите и да плашат хлапетата.

— Казал еднокракият слепец без пръсти на ръцете — промърмори Пеги.

— Явно разполагате с по-солидни връзки, отколкото очаквах — каза Холидей.

Тримата минаха през вратата и Вануну я заключи зад тях и отново прибра ключа в джоба си. Тръгнаха по песъчливата пътека, която прекосяваше стария крепостен ров и се виеше покрай неравните останки от крепостната стена.

— Оказа се, че от флота не са използвали това място от много години — обясни професорът, докато крачеха по пътеката. — Едно време тренираха в залива на Хайфа, но водата там стана прекалено мръсна и се преместиха тук. После обаче изчистиха залива и се върнаха пак там. Възможно е да са оставили някакво оборудване, но по принцип базата е празна. Оставили са оградата и предупредителните табели, докато решат какво да правят с мястото — на археолозите ли да го предоставят, или на туристите.

Високо над главите им прелетя ято мраморни патици, запътили се към блатото, където по-рано бяха зърнали фламингите. Въздухът миришеше на море и на сол, носеше се лек крайбрежен бриз, който правеше обедната жега много по-поносима. На сто и петдесет морски мили в далечината, някъде отвъд синия хоризонт, лежаха невидимите очертания на остров Кипър.

Макар и полуразрушен, огромният замък се бе съхранил в достатъчна степен, че да даде представа как е изглеждал някога. Ако се погледнеше от ниските руини откъм морето навътре към сушата, замъкът бе по-дълъг от две футболни игрища, взети заедно. В най-тясната си част бе широк на половината на това. Вътрешната стена бе увенчана със северна и южна кула, по периферията на по-високия вътрешен двор на замъка бяха вкопани крипти, а в средата му се издигаше масивната кула на цитаделата.

Крепостните стени ограждали замъка от три страни, включително и откъм морето, където имаше дига и дълъг вълнолом, запазен до наши дни, който навлизаше навътре в плиткото естествено пристанище. Тук бяха хвърляли котви каравели с триъгълни платна, наречени латински, а също и ханзейски когове с хоризонтални рей, за да свалят товара си на сигурно място, недосегаеми за всеки нападател по суша.