Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Трябва да отидем там — каза Пеги.

— Боя се, че е невъзможно, госпожице Блексток.

— Пеги — каза тя и го дари със същата усмивка, каквато бе получила от него.

— Пеги — повтори грейнал професорът.

— Какъв е проблемът? — попита Холидей.

— Нуждаете се от специално разрешение. Става въпрос за военна зона с ограничен достъп. Шайет 13 я използва за тренировъчна база.

— Шайет 13? — учуди се Пеги.

— Израелският аналог на американските „тюлени“ — обясни Холидей.

— И така може да се каже — отвърна Вануну, — макар че нашият отряд е създаден много преди американския. Шайет 13 е сформиран през 1949 година, докато американските „тюлени“ се появяват едва в началото на шейсетте, ако не ме лъже паметта.

— Служили ли сте там? — поинтересува се Холидей.

— Ужасен плувец съм — усмихна се професорът. Усмивката му обаче нямаше нищо общо с тази, с която бе дарил Пеги.

— А къде сте прекарали трите си години? — попита Холидей.

— Трите години? — попита Пеги, явно объркана от бързата размяна на реплики.

— Задължителната военна служба — обясни Холидей, който започваше да се дразни от самия себе си. Целият разговор се превръщаше в демонстрация на това чие его е по-голямо. И всичко това заради една усмивка.

— При мен бяха осем — каза Вануну. — Прекарах осем години в Агаф Ха Модийн или просто АМАН.

— Армейското разузнаване — каза Холидей, който явно бе впечатлен от биографията на мъжа срещу себе си.

Професорът го огледа изпитателно, след което се облегна назад на стола си.

— Имате завидни познания във военната сфера, господин Холидей.

— Доктор — отвърна Холидей. — И подполковник. Преподавам военна история в Уест Пойнт.

— Е, чинът ви е по-висок от моя — отвърна усмихнато професорът. — Аз стигнах само до майор. — Той се засмя. — Може би трябва да сравним докторските си дисертации, за да видим кой първи е защитил своята.

— Съжалявам — извини се Холидей. — Малко съм напрегнат след преживяното в Германия. След като сте служили в АМАН, можете ли да използвате старите си контакти, за да ни осигурите достъп до замъка?

— С удоволствие бих си намерил повод да се измъкна от кабинета за няколко дни, но какво да измисля за свое оправдание? Двама американски туристи търсят някакво съкровище? — Симпатичният професор се усмихна. — Не мога да го направя, доктор Холидей, наистина не мога.

— Това не е лов на съкровища — настоя Пеги.

— Рицари тамплиери, шифър, скрит в средновековен меч, цистерциански монаси, нацисти… Неясен стих вместо карта на съкровище… Кого ще поканите за главната роля, Николас Кейдж или Харисън Форд? — Той поклати глава. — Хайде, стига!

Холидей въздъхна.

— Зная, че не е лесно, но…

— За да получим разрешение, ще трябва да поискам от доста хора да ми се реваншират за услугите, които съм им правил някога — каза Вануну. — А не съм сигурен, че искам да го направя.

За да получим разрешение? Ние? Холидей се усмихна вътрешно. Разпозна тона в гласа на израелския професор. Ставаше въпрос за непреодолимо любопитство, способно да заглуши гласа на разума.

— Моля ви! — апелира Пеги и дари Вануну с толкова ослепителна усмивка, че бе в състояние да озари мрачна стая в продължение на цяла седмица. Това наклони везните в тяхна полза.

— Добре — отстъпи накрая Вануну. — Ще видя какво мога да направя.

След два дни напуснаха древния Йерусалим и под палещите лъчи на лятното слънце поеха по магистралата за Тел Авив. Магистрала №1, както бе официалното й название, бе модерна пътна артерия, устремила се на северозапад в объркваща плетеница от детелини, която обаче съкращаваше времето за пътуване между двата града само с един час.

Вануну шофираше старата си, надупчена от ръжда тойота ландкрузър като пилот на изтребител — изпълняваше сред натоварения трафик фигури от висшия пилотаж, сходни с имелман и тоно във въздушната акробатика. Повечето от тях бях предназначени за Пеги, която седеше на тясната задна седалка. Холидей се бе настанил отпред, до Вануну, в опит да охлади разгорещяващите се емоции между Пеги и професора, но вече съжаляваше за решението си. След като на няколко пъти едва не се блъснаха в други автомобили, Холидей се замисли върху въпроса на брат Тимотей дали вярва в някаква по-висша сила. Независимо обаче дали вярваше в Бог, или не, в момента отправяше към него молитва след молитва. Предвид мястото, на което се намираше, се обръщаше едновременно към Исус, Йехова и Аллах, което увеличаваше вероятността молбите му да бъдат чути.