Ричард Касл - Адска жега

Час преди това Хийт и детектив Фелър се бяха разходили из сградата, надянали гумени ръкавици, без да открият следи от борба, счупени предмети, петна от кръв, заплашителни писма или каквото и да е друго, което да им се стори странно. Екипът по събиране на улики щеше да подходи по-изчерпателно и докато ги чакаха, тя изпита облекчение, че Фелър е достатъчно дискретен, за да не каже нищо, въпреки че мислите бяха изписани на лицето му. Монтроуз, който беше на мушката и на шефовете си, и на отдел „Вътрешни разследвания“ във връзка с неизвестни обвинения, се беше отклонил от процедурата, оглеждайки дома на жертва, починала след изтезания съвсем сам, в нощта на смъртта й. Когато остави Фелър на входа на метрото на 86-та улица, той й каза само:

— Успех… лейтенант Хийт.

Тъй като и без това тази сутрин се беше появила първа в общия офис, Ники предпочиташе да се види с Монтроуз рано, докато е сам. Отиде в кухненското помещение и го набра, докато сипваше мляко върху овесените си ядки.

— Капитане, Хийт се обажда. 7:29 е — каза тя, оставяйки му гласова поща. — Обадете ми се, когато можете.

Кратко и ясно — той щеше да разбере, че се е обадила само защото е важно.

Понесе картонената чаша със закуската към бюрото си и докато се хранеше в мълчание, Ники усети тежестта на цял месец, прекаран без Руук. Отново погледна часовника си — стрелките се бяха поместили, но проклетата дата не помръдваше.

Зачуди се какво ли прави той в момента. Представи си го седнал върху сандък с муниции, в сянката на някоя колиба на малко летище в джунглата. В Колумбия или в Мексико, ако се съдеше по разписанието, което й нахвърля, преди да я целуне пред вратата на апартамента й. След като заключи, тя хукна към прозореца и зачака там, наблюдавайки как от ауспуха на колата, която го чакаше, излизат изпарения — искаше да го зърне още веднъж, преди да изчезне. При спомена как Руук спря точно преди да се вмъкне през задната врата и й прати въздушна целувка, в гърдите й се надигна топлина. Избледнявайки, този образ се беше превърнал в чувство, а видението — във въображаема картина, в която Руук се движи по тежък терен, поти се, хапят го комари и записва в тефтера си имената на съмнителни търговци на оръжие. Несъмнено беше некъпан, брадясал, с потно лице. Тя го желаеше.

Телефонът й избръмча — есемес от капитан Монтроуз. „На ПП 1 съм. Ще звънна, щом ме пуснат.“ Както обикновено беше заседнал в Централното управление, на ритуалното отчетно съвещание на командирите. Това накара Ники да се замисли за недостатъците на предстоящото повишение. Изкачиш ли едно стъпало повече, главата ти излиза над парапета и се превръщаш в голяма, тлъста мишена.

Половин час по-късно, няколко минути след осем, общият офис се напълни, а детектив Ники Хийт съобщи малкото известни й подробности за случая на отряда и на няколкото нови попълнения, които бе заела от „Кражби“ и „Патрули“. Застана пред голямата бяла дъска и закачи две снимки на отец Граф в центъра й с два магнита. Първата беше посмъртна и чувствително по-добра от онази, която засне с телефона си — бяха я направили колегите от Екипа по събиране на улики. До нея закачи снимката от протестния марш, уголемена и изрязана така, че да се вижда само лицето му.

— Това е жертвата, отец Джералд Граф, пастор в „Богородица на невинните“.

Тя преразказа обстоятелствата около смъртта му и използва черния маркер, за да загради часа на изчезването, приблизителния час на смъртта и този на откриването на тялото върху предварително начертаната графика с последователността на събитията.

— В момента размножаваме снимките и ще ви ги раздадем. Както обикновено, на сървъра има копия, които можете да свалите на телефоните и лаптопите си.

Очоа се обърна към детектив Раймър (Хийт го беше взела назаем от „Кражби“), който седеше върху един шкаф най-отзад.

— Ей, Опи, за да не се чудиш — това е пишещата машина със святкащите бутончета.

Дан Раймър, бивш член на конната полиция в Южна и Северна Каролина, останал в Ню Йорк след уволнението си от армията, бе свикнал да го дразнят, дори у дома му викаха „Опи“. Той отвърна, усилвайки южняшкия си акцент:

— Лаптоп, а? Мама му стара! Интересно дали ще мога да си препека на него сандвича с опосум?

— Ало, ледената кралица — каза детектив Шарън Хайнзбърг. Ники се засмя, но тогава тя добави: — Да не тренираш за лейтенант?

Заяждането не изненада Хийт, за разлика от мисълта, че повишението й вече не е само слух, а нещо, което витае във въздуха. Подсказа й я детектив Хайнзбърг, разбира се — средно талантлив следовател, чийто основен талант беше да дразни Хийт. Сигурно едно време някой й беше казал, че искреността й ободрява. Ники си каза, че който и да е бил, с това определено не й е направил услуга.