Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Пулсът ми леко се ускори.

— Изненадан съм, че го приемате по този начин. Четирима души са мъртви. Тези отрепки не са никакви герои.

— Имате ли представа колко хора умират на улицата всяка година, защото нямат покрив над главите си? — попита тя. — Или защото не могат да си позволят лекарства, да не говорим за преглед при лекар. Тези ваши жертви можеха да направят живота на много хора по-добър, вместо да го влошават, детективе, но не са си мръднали пръста. Грижили са се само за себе си, точка. Не съм почитател на саморазправата, но обичам поезията — а в това има известна доза поезия, не мислите ли?

Тази жена определено не беше глупава. Този случай лесно би могъл да се превърне в медиен кошмар точно поради причините, които тя описваше. И все пак аз не бях дошъл тук да водя дебати. Имах собствен план за действие и никакво време за губене.

— Ще ми трябва списък с имената на всичките ви разпространители, рекламодатели, дарители и служители — казах.

— Няма да стане — веднага отвърна тя.

— Така и предполагах. Можем да изчакаме областния прокурор да придвижи писмените показания, после съдията да подпише призовката, която полицаят да ви връчи лично. Но мога и да се махна от главата ви след пет минути. Не споменахте ли, че имате ужасно много работа?

Тя гневно ме изгледа и загаси цигарата си.

— Болшинството от тези хора изобщо нямат постоянни адреси — каза. — Никога няма да ги откриете всичките.

Свих рамене.

— Още една причина да се заема с това възможно най-скоро.

Петнайсет минути по-късно излязох в двора на църквата и видях гъмжило от медийни микробуси, паркирани по цялата дължина на улицата.

После забелязах Макс Сийгъл. Или по-точно — гърба му.

Говореше с повече от дузина репортери, които блокираха тротоара и попиваха всяка негова дума.

— Нашият отдел за компютърни престъпления разследва всички възможни канали за комуникация — обясняваше той в момента, когато се приближих, — но ние сме склонни да вярваме, че става въпрос за откраднат лаптоп.

— Моля да бъда извинен. Агент Сийгъл? — Той и всички останали се обърнаха към мен, навирайки микрофоните и камерите си право в лицето ми. — Може ли да поговорим за момент?

Сийгъл се ухили до ушите.

— Разбира се — каза. — Извинете ме — добави той към журналистите.

Тръгнах обратно към двора на църквата и го изчаках да ме последва. Тук поне бе малко по-усамотено.

— Какво има, Крос? — попита той веднага щом спряхме.

Обърнах се с гръб към тълпата и заговорих съвсем тихо:

— Трябва по-внимателно да подбираш с кого разговаряш.

— Какво точно имаш предвид? — попита той. — Не те разбирам.

— Имам предвид, че познавам Вашингтон по-добре от теб, както и половината от хората на онзи тротоар. Стю Колинс? Той иска да бъде следващия Удуърд и Бърнстейн, а притежава всичко освен таланта да го направи. Той със сигурност ще те цитира погрешно. Ами Шели Как-й-беше-името , с големия червен микрофон? Плюе Бюрото всеки път, когато й се удаде възможност. Веднъж вече допуснахме изтичане на информация, каквото не можем да си позволим. Аз не искам да рискувам втора подобна грешка. Ти искаш ли?

Той ме погледна така, сякаш говорех на суахили. И тогава получих просветление.

— О, господи! Моля те, кажи ми, че не ти си човекът, който разказа на пресата за онези коли в „Удли Парк“. — Пронизвах го с поглед. — Кажи ми, че греша, Сийгъл.

— Грешиш — веднага каза той. После пристъпи напред и сниши глас. — Не ме обвинявай за неща, които са ти непонятни, детективе. Предупреждавам те…

— Затваряй си устата! — креснах аз както заради „предупреждението“, така и заради факта че успя да ме ядоса. Бях чул достатъчно глупости от устата му за деня.

И все пак незабавно съжалих за избухването си. Целият журналистически корпус ни гледаше от тротоара. Поех въздух и направих втори опит.

— Чуй ме, Макс…

— Имай ми малко доверие, Алекс — прекъсна ме той и отстъпи назад, за да увеличи разстоянието помежду ни.

— Не съм вчерашен. Ще имам предвид онова, което каза, но искам от теб да ми позволиш да върша моята работа така, както аз не ти преча да вършиш твоята.

Той дори се усмихна и протегна ръка, сякаш се опитваше да разсее напрежението, а не да го подклажда. Всички ни гледаха, затова просто поех ръката му, но първоначалното ми впечатление за Сийгъл си остана непроменено: агент с гигантско его, което заслепяваше преценките му, но точно в този момент, за жалост, не можех да направя нищо повече, за да го обуздая.