Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Не мога да повярвам на очите си! — Тя остави Али на пода и го огледа от глава до пети. В очите й блестяха сълзи. — Как порасна толкова много след последната ни среща?

— Не знам — изписка Али и гордо изгледа всички ни.

Усмихнах се заради него.

— Виж кой е дошъл, приятелче! Можеш ли да повярваш? — После вперих поглед в Кристин. — Каква изненада.

— Виновна — каза тя, без да сваля усмивката от лицето си. — Здравей, Реджина.

— Кристин. — Гласът на Нана бе хладен и сдържан. Прозвуча ми сякаш едва владееше гнева си.

— А ти трябва да си Бри. Толкова се радвам, че най-после се виждаме. Аз съм Кристин.

Бри бе удивителна, както винаги. Стана от стола си, отиде до Кристин и я прегърна.

— Имаш невероятен син — каза тя. Бри винаги намираше начин да каже истината във всяка ситуация, дори в неловки моменти като този.

— Мамо, искаш ли да видиш стаята ми? — Али вече я дърпаше за ръката и я водеше към стълбището в коридора.

— Разбира се — каза тя и отново ме погледна — за разрешение , предполагам. Всъщност в този момент погледите на всички бяха вперени в мен.

— А защо да не се качим тримата? — казах аз и се изправих, за да ги последвам.

Преди да тръгнем по стълбите, Кристин спря и се обърна към мен. Али хукна нагоре към втория етаж.

— Знам какво си мислиш — каза тя.

— Нима?

— Повярвай ми, не е нищо повече от това, което изглежда. Алекс. Изненадващо посещение. Тази седмица имам конференция във Вашингтон и просто нямах търпение да видя Али.

Не знаех дали да й вярвам, или не. С течение на годините Кристин се бе доказала като много непостоянен човек; това включваше и начина, по който се бореше с всички сили за родителските права, а после внезапно се отказа от тях.

— Можеше да се обадиш предварително — казах. — Трябваше да се обадиш, Кристин.

Али буквално изкрещя от най-горното стъпало:

— Хайде, идвайте, хора!

— Идваме, дребосъче! — извиках аз в отговор. Докато се качвахме по стълбите, прошепнах на Кристин: — Това се случва за пръв и последен път. Няма да се повтори. Разбрахме ли се?

— Абсолютно — съгласи се тя и стисна ръката ми. — Заклевам се, да пукна, ако лъжа!

На другия ден имах ужасно много работа и почти не се сетих за Кристин до следобед.

Видях и Бронсън, и Ребека — всеки в различна болница, — проведох няколко допълнителни разговора в „Удли Парк“, направих консултация в кабинета на областния прокурор във връзка с друг случай и най-накрая отделих малко от оскъдното си време, за да седна зад бюрото и да наваксам с част от просрочените си доклади.

После, около три, точно когато си купувах късен сандвич от „Файърхук“, недалеч от „Дейли Билдинг“, получих обаждане от училището на Али.

— Доктор Крос? Обажда се Минди Темпълтън от „Съджърнър Трут“. — Минди работеше като секретарка в училището още по времето, когато Кристин заемаше директорския пост. — Чувствам се малко неловко, но Кристин Джонсън е тук, за да вземе Алекзандър, а не е в списъка на упълномощените за това хора. Просто исках да получа разрешението ви, преди да го пуснем.

— Какво?

Не исках да повишавам тон толкова много, но внезапно осъзнах, че всички в офиса са се обърнали и ме гледат втренчено. Секунда по-късно вече крачех по коридора с телефон до ухото.

— Минди, отговорът е не . Кристин не може да вземе Али, разбираш ли?

— Да, естествено.

— Не искам да те плаша — продължих аз малко по-спокойно. — Просто помоли Кристин да почака, а аз ще дойда възможно най-бързо. Може би след петнайсет минути. Току-що тръгнах.

Още преди да съм затворил, вече тичах към подземния гараж. В главата ми препускаха тревожни мисли. Какво, по дяволите, си мислеше Кристин?

Отдавна ли го планираше?

И какво точно планираше всъщност?

Едно нещо знаех със сигурност — че трябва да стигна до училището по най-бързия възможен начин.

— Аз съм му майка, за бога! Не вършех нищо нередно! Не ме сравнявай с лудите си преследвачи.

Кристин се държеше отбранително от първия миг след пристигането ми. Разправяхме се отвън в коридора, докато Али ни чакаше в директорския кабинет.

— Кристин, за тези неща има правила. Правила, които ти имаше навика да спазваш. Не можеш да се появиш просто така и да очакваш…

— Какво се опитваш да ми кажеш? — прекъсна ме тя. — Бриана Стоун, жената, която почти не познавам, може да взема сина ми от училище, а аз не , така ли? Половината от учителите тук все още знаят коя съм!