Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Просто внимавай — казах.

— Винаги внимавам — отвърна той. — Внимателен е второто ми име.

— Виждаш ли онзи човек ей там, Мичи? Високият мъж, който говори с костюма?

— Онзи, дето прилича на Мохамед Али?

— Това е ченгето, Алекс Крос. А другият е от ФБР, така си мисля. Просто две прасенца от различни ферми.

— Не ми изглеждат много щастливи — каза Мич.

— Това е така, защото търсят нещо, което никога няма да открият. Сега ние сме на върха, приятелче. Само ние двамата, аз и ти. Вече сме недосегаеми.

Мич не успя да сдържи вълнението си и се изкиска.

— Кога е следващият ни удар, Дени?

— Ето това е следващият ни удар. Трябва да разпространим добрата новина, да спечелим хората на наша страна. И после — бам! Изчакваме подходящ момент и отново ги изненадваме. Това е смисълът на цялата тази работа с имейлите — да разпространим добрата новина.

Мич кимна, сякаш разбираше, но дори не се опита да прикрие разочарованието си. Такива мисии не го вълнуваха.

— Не се тревожи — успокои го Дени. — Отново ще яхнеш коня, и то по-скоро, отколкото предполагаш. Междувременно… Хайде де, ще бъде страхотно, довери ми се.

Камионът на печатницата тъкмо спираше до страничния вход на църквата. Носеше се мълва, че новият брой — големият брой на вестника — ще закъснее с няколко дни, затова редакцията печаташе известно количество от миналия си брой, за да задоволи търсенето. Всеки, отзовал се да помогне при разтоварването на камиона, щеше да получи безвъзмездно трийсет допълнителни броя за продажба. Това се равняваше на шейсет долара общо за двамата, а с шейсет долара човек можеше да изкара дяволски дълго време, стига да пожелаеше.

Когато тръгнаха в посока към камиона, от двора на църквата се разнесе вик:

— Затваряй си устата! — Гласът на Алекс Крос.

— Охо — каза Дени. — Явно в рая е възникнал проблем.

— Имаш предвид свинския рай ? — каза Мич и този път Дени бе този, който се изкиска.

Сложиха сергията си на един строеж край „Лоугън Съркъл“ и надвечер купчината вестници я нямаше, а джобовете им бяха издути от дребни монети.

Допълнителните пари им стигнаха за два чийзбургера, четвърт бутилка „Джим Бийм“, пакет цигари за всеки, два джойнта марихуана от един познат на площад „Фарагът“ и най-хубавото от всичко — подслон за през нощта в евтин мотел на „Роуд Айланд авеню“.

Дени извади от колата някакъв стар касетофон. Нямаше батерии, но тук можеха да го включат в електрическия контакт и да слушат музика по време на скромното си празненство.

Беше хубаво да лежат по гръб на истински матраци — за разнообразие, — да пушат трева и да не се тревожат дали някой ще изгаси лампите, или ще открадне багажа им посред нощ.

Когато по радиото пуснаха някаква стара песен на „Линърд Скинърд“, Дени наостри уши. Отдавна не ги беше слушал; Мич сигурно я чуваше за пръв път през живота си.

— Чу ли това, Мичи? Слушай текста. Ей за това става въпрос.

— За какво, Дени?

— За свободата, човече. Разликата между нас и онези престъпници, които трепем. Да не би да смяташ, че тези хора са свободни? Няма начин, невъзможно е. Те дори шибаните си носове не бършат, без да се консултират за това с някоя комисия, за да уточнят предварително тъпите подробности. Това не е свобода. Това е шибана котва, вързана около шиите им.

— И мишена върху задниците им! — Мич започна да се киска като малко дете. Тревата определено му действаше. Очите му изглеждаха като две розови мраморни камъчета. Освен това бе пресушил лъвския пай от уискито.

— Ето, човече. Пий! — каза Дени и отново му връчи бутилката. После просто се отпусна назад и се заслуша в музиката, броейки пукнатините по тавана, докато Мич започна да хърка.

— Ей, Мичи? — каза.

Никакъв отговор.

Дени стана от леглото и го сръчка по рамото.

— Пиян ли си, приятелче? Така изглежда. Така звучиш.

Мич просто се обърна на една страна и продължи да хърка още по-шумно.

— Добре тогава. Дени трябва да свърши една работа. Спи спокойно, човече.

Той пъхна крака в черните си работни ботуши и взе ключа за стаята. Секунда по-късно вече го нямаше.

Дени забърза надолу по Единадесета улица и излезе на улица „М“ в посока към „Томас Съркъл“. Чувстваше се страхотно сам, без да се налага да влачи Мич на гръб, поне веднъж. Хлапето го забавляваше, наистина, но отговорността за него бе истински товар.