Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Точно след хотел „Уошингтън Плаза“, на сравнително тиха пресечка от „Върмонт авеню“, под една цъфнала киселица, беше паркиран черен „Линкълн Таун Кар“.

Дени прекоси улицата, повървя още малко, после се върна обратно. Когато стигна до колата, отвори задната врата и влезе вътре.

— Закъсня. Къде беше?

Лицето му за свръзка бе винаги един и същ човек, с едно и също недружелюбно отношение. Представяше се като Закари, без значение как се казваше всъщност. Истинското му име нямаше значение. За Дени — който всъщност не се казваше Дени — този задник не беше нищо повече от едно добре платено магаре в костюм „Бриони“.

— Тези неща не се вършат по разписание — каза Дени. — Крайно време е да го проумееш.

Закари не обърна внимание на тона му. Този човек бе като Спок — не даваше никакъв израз на емоциите си.

— Някакви проблеми? — попита. — Нещо, което би трябвало да знам?

— Никакви — отвърна Дени. — Не виждам причина, която да ни спира да преминем към следващия етан.

— А стрелецът?

— Мич? Ти ми кажи, партньоре. Вие лично го одобрихте.

— Как се държи той на бойното поле , Дени? — натърти Закари.

— Държи се точно като боеца, когото очаквах да видя. Ако питаш него, той участва в „Шоуто на Дени и Мич“, нищо повече. Държа го под контрол, всичко е наред.

— Добре, все едно, ние искаме да вземем допълнителни предпазни мерки.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и подаде на Дени два сгънати листа. Върху всеки от тях имаше разпечатана карта, ръчно изписано име и адрес, както и цветна снимка, защипана с кламер в единия ъгъл.

— Чакай малко — каза Дени веднага щом ги огледа. — Нищо подобно не сме обсъждали.

— Както не сме и поставяли никакви параметри — отвърна Закари. — Не е ли това целта на цялата тази работа? Надявам се, че няма да започнеш да шикалкавиш точно сега .

— Не съм казвал подобно нещо — каза Дени. — Просто не обичам изненадите, това е.

Смехът на Закари прозвуча доста неубедително.

— О, я стига, Дени. Та ти си кралят на изненадите, не е ли така? Държиш цял Вашингтон на тръни.

Закари се протегна към предната седалка, взе от шофьора брезентова торбичка и я постави върху тапицираната облегалка помежду им. Това бе предплатен договор, а цената на Дени, както винаги, не подлежеше на коментар.

В торбичката имаше шест кюлчета злато без номера, всяко от които с тегло двеста и осемдесет грама и 999-метрична рафинираност.

Нищо не бе по-лесно преносимо от това, а фактът, че злато се намираше трудно, помагаше на Дени да отсява погрешните клиенти.

На Дени му отне няколко минути, за да запамети следващата поръчка. После върна листовете обратно на Закари и взе торбичката. След като я уви в стар найлонов плик „Сейфуей“ от джоба на якето си, той отвори вратата на колата.

— Още нещо — каза Закари, докато Дени излизаше. — Тук е малко тесничко. Няма да е зле да си вземеш душ преди следващата ни среща.

Дени затвори вратата след себе си и потъна обратно в нощта.

Аз ще се изкъпя , мислено каза той, но ти винаги ще си останеш един долен лакей .

На другия ден звънецът на входната врата прекъсна вечерята ни. Обикновено звънеше телефонът и почти винаги търсеха Джени. А тя се чудеше защо не исках да й взема мобилен телефон.

— Аз ще отворя! — изчурулика тя и скочи от масата.

— Залагам пет долара, че е Тери Ан — казах.

Бри сложи парите си на масата.

— Аз залагам на Алексис.

Който и да звънеше, очевидно бе минал проверката на Ракийм.

Джени се върна почти веднага. Лицето й изглеждаше абсолютно безизразно, като в посттравматичен шок.

И тогава в кухнята ми влезе Кристин Джонсън.

— Мамо! — Али скочи от стола си и го прекатури. После хукна към майка си и се метна в прегръдките й.

— Виж се! Виж се само!

Кристин го прегърна силно и се усмихна над рамото му на останалата част от присъстващите — онази нейна възхитителна усмивка, която толкова добре си спомнях; същата, която сякаш ти казваше, че всичко на този свят е идеално, дори когато реалността няма почти нищо общо с това.

— Мили боже! — каза тя, когато погледът й обиколи масата. — Всички до един изглеждате така, сякаш сте видели призрак!

В известно отношение се чувствах точно така. Преди няколко години по молба на Кристин бяхме подписали споразумение, с което прехвърлихме упражняването на родителските права над Али върху мен. Тя го виждаше в дома си в Сиатъл трийсет дни всяко лято и петнайсет дни през учебната година. Моето единствено условие бе да се придържаме към това споразумение за доброто на всички. Така и правехме… поне до тази вечер.