Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Нали знаеш какво казват за свестните мъже? Всички са или женени, или обратни. Може да го използвам като заглавие на мемоарите си. Дали ще се продават, как мислиш?

Този път се засмяхме съвсем искрено и смехът ни разсея напрежението, а това се отрази добре и на двама ни.

— Оценявам поканата — казах аз и наистина си го мислех. Ако се намирах в друг момент от живота си, довечера със сигурност щях да ям чана масала. А може би и десерт. — Но мога да те закарам у вас, ако искаш.

— Не се тревожи. — Тя стисна лаптопа си под мишница и отвори вратата на залата. — Щом няма да готвя, мисля да поостана тук и да свърша още малко работа. Междувременно, ако забравиш, че изобщо сме водили този разговор…

— Какъв разговор? — попитах аз с най-невинното си изражение. — Представа нямам за какво говориш.

Същата вечер, малко след като ядох претоплена храна от предишния ден и доста след като децата се разотидоха по леглата, получих обаждане от Кристин.

Още в секундата, когато видях името й на дисплея, се почувствах като разпънат на кръст от противоречиви чувства. Не можех просто да не й отговоря, а нямах никакво желание да комуникирам с когото и да било. В крайна сметка реших да приема обаждането, защото не исках да ми гостува за втори път.

— Какво има, Кристин?

Чух я да плаче.

— Не биваше да правиш така днес, Алекс. Не беше нужно да ме отпращаш така грубо.

Вече вървях от спалнята към кабинета си. Затворих вратата зад гърба си и чак тогава продължих.

— Така е — казах. — Но ти се появи внезапно и на всичко отгоре излъга. Повече от веднъж.

— Излъгах само защото сметнах, че синът ни заслужава да види семейството си заедно!

Отново се карахме, както винаги. Цялата тази история ме накара да се почувствам изтощен и ми припомни колко ужасно се чувствах по време на съдебната битка за Али.

— Али вижда семейството си заедно всеки ден — възразих. — Просто не вижда майка си.

Тя отново се разхлипа.

— Как можа да го кажеш?

— Не се опитвам да те нараня, Кристин. Просто говоря самата истина. — Търпението ми се крепеше на косъм. Кристин сама си причиняваше това с безотговорното си отношение към майчинските си задължения.

— Е, не се тревожи, желанието ти е изпълнено. Аз съм на летището.

— Моето желание е всички да сме щастливи с изборите, които направихме — казах.

— Стига ти да си щастлив на първо място, не е ли така, Алекс? Не е ли било винаги така?

И тогава косъмът, който крепеше търпението ми, се скъса.

— Ти не помниш ли, че ме напусна? — избухнах. — Не помниш ли как ти се молих да останеш във Вашингтон? Не помниш ли, че изостави Али? По дяволите, нищо от това ли не си спомняш?

— Не ме ругай! — кресна в отговор тя, ала аз още не бях приключил.

— И сега какво? Смяташ, че е достатъчно да се появиш тук без предупреждение, за да промениш всичко, което се е случило оттогава? Не става така, Кристин, и аз не бих променил нищо, дори и да можех!

— Не. — Гласът й бе твърд като стомана. — Очевидно не.

После внезапно затвори. Бях шокиран, но едновременно с това изпитах облекчение. Може би ме изпробваше, за да види дали ще й звънна, ала аз нямах никакво желание да го правя. Седнах на креслото в кабинета, загледах се в тавана и се опитах да се успокоя.

Мисълта, че някога съм обичал Кристин, ми подейства почти като шок. Тогава не исках нищо друго, освен да бъдем семейство завинаги. Сега това ми звучеше като историята на чужд човек.

Сега просто исках Кристин да се махне от живота ми.

Малко преди полунощ агент Анджали Пател излезе на „И стрийт“ пред „Хувър Билдинг“ и се огледа за такси. Още щом я видя, Макс Сийгъл зави покрай ъгъла, спря пред нея и свали прозореца до пътническата седалка.

— Някой е поръчал такси?

Пател се наведе да види кой е, предоставяйки му чудесна гледка към пазвата си.

— Макс? Какво правиш тук? Късно е.

— Съжалявам за тази вечер — каза той. — Неочаквано се наложи да изляза. Сега се върнах да взема колата си, но мога да те закарам, ако искаш, а ти ще ми разкажеш всичко.

Погледът й красноречиво се стрелна към улицата. Нямаше никакви таксита, а други автомобили почти не минаваха.

Очевидно колегите на Макс Сийгъл го избягваха, а това идеално съвпадаше с плана му. Дистанцията му даваше уединението, от което се нуждаеше, и винаги можеше да бъде скъсена — ако и когато той пожелаеше. Като в този момент например.

— Хайде де — подкани я той. — Няма да те ухапя. Дори няма да говоря за Крос зад гърба му. Обещавам.