Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Аха — отвърна той. — Открих, че по-млад няма да стана. Като изключим това, бих казал, че причината за смъртта е тензионен пневмоторакс, макар че първите удари вероятно са били тук, тук и тук. — Той посочи към премазаната част от главата на мъртвеца. От ухото преливаше розова на цвят телесна течност. — Голяма фрактура на черепа, на челюстта, на зигоматичната кост; ти си избери. Ако има нещо положително в цялата тази гадост, горкият човечец вероятно е бил вече мъртъв, когато това се е случило. Има следи по цялото тяло.

— Точно като предишния път — каза Сампсън. — Сигурно е същият извършител.

— Ами надписът по челото? — Това бе най-прецизната работа с нож, която някога бях виждал. Плитки, точни нарези, четливо изписани цифри. — Какво е първоначалното ти мнение, Портър?

— Това е нищо — каза той. — Виж истинския шедьовър.

Той се наведе и обърна младия мъж на една страна, после запретна задната част на ризата му.

— Кажи ми, че се шегуваш!

Математическото уравнение покриваше цялата площ от кръста до плешките. Никога не бях виждат подобно нещо. Не и в такъв контекст. Сампсън повика с жест съдебния фотограф, за да направи снимки.

— Това е ново — каза Джон. — Преди числата бяха само по лицето. Чудя се дали нашият човек не се е упражнявал, за да се усъвършенства така. Може би има други трупове, които просто не сме открили.

— Е, определено е искал да видите този — заключи Портър. — В тази връзка количеството кръв е твърде оскъдно за нанесените травми. Някой е пребил това хлапе, после го е довлякъл тук и едва след това се е постарал с ножа.

— Ду-дуу, ду-дуу… — Фотографът успя да изтананика откъс от „Зоната на здрача“, преди Сампсън да го попари с поглед. — Съжалявам, човече, но… дявол да го вземе, радвам се, че не съм на ваше място.

Той, както и всички останали.

— В такъв случай остава въпросът защо го е донесъл тук — каза Сампсън. — Какво се опитва да ни каже? На кого изобщо се опитва да го каже?

Портър сви рамене.

— Някой разбира ли от математика?

— Аз познавам преподавател в „Хауърд“ — казах. — Сара Уилсън. Помниш ли я? — Джон кимна, без да откъсва поглед от числата. — Ако искаш, ще й се обадя. Може да дойдем тук по-късно следобед.

— Чудесно, ще съм ти много благодарен.

Толкова с „бързата“ ми консултация. Нямах време за това, но — господ да ми е на помощ — след като видях на какво е способен този изверг, имах желание да го разкъсам на парчета.

Познавах Сара Уилсън от двайсет години, ако не и повече. Тя и първата ми съпруга Мария бяха състудентки в „Джорджтаун“, деляха стая в общежитието и останаха добри приятелки до смъртта на Мария. После останаха само картичките за Коледа и редките възможности да се видим, но Сара ме прегърна за поздрав още щом ме видя, а Сампсън помнеше по име — и малкото име, и фамилията.

Миниатюрният й кабинет се намираше в корпус на университета „Хауърд“, с прозаичното наименование Академичен консултативен център — сграда Б. Беше претъпкан с книги, наредени върху лавици до тавана, голямо разхвърляно бюро — точно като моето — и огромно бяло табло, покрито с математически символи, изписани с различни цветове маркери.

Сампсън приседна на перваза, а аз се настаних на единствения стол за посетители.

— Знам, че ти предстоят изпити и вероятно ти е напрегнато — започнах. — Благодаря ти, че се съгласи да ни приемеш.

— Ще се радвам да помогна, Алекс. Ако изобщо мога да помогна? — Тя сложи очилата си и сведе поглед към листа, който й подадох, с числата и уравнението, преписани от трупа на жертвата. Носехме и снимков материал от местопрестъплението, но не възнамерявахме да показваме кървавите подробности, освен ако не се наложеше.

Още щом погледна написаното, Сара посочи към по-сложната конфигурация.

— Дзета-функцията на Риман — обясни тя. Говореше за онова, което същата сутрин видяхме издълбано върху гърба на Джон Доу. — Това е теоретична математика. Това наистина ли има нещо общо с някой от вашите случаи?

Сампсън кимна.

— Без да навлизам в твърде много подробности… чудим се защо някой би занимавал ума си с това. Може би е маниакален интерес.

— То занимава умовете на много хора, включително и моя — каза тя. — Дзета е същината на хипотезата на Риман, която се смята за най-голямата нерешена математическа задача днес. През 2000 г. институтът „Клей“ обяви награда от един милион долара за този, който успее да я докаже.

— Извинявай… да докаже какво? — попитах. — Не забравяй, че говориш с двама абсолютни аматьори в областта на алгебрата.