Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Какво правиш тук, по дяволите? — извика тя вместо поздрав.

— Здравей, Алиша. — Гласът на Мич хриптеше от страх. Изглеждаше леко тревожен, когато вдигна плюшената играчка пред себе си. — Аз… ъм… донесох подарък.

Зад Алиша се подаде момиченце, високо до кръста й, и ги погледна с широко отворени очи изпод множеството плитки, украсени с мъниста. При вида на играчката се усмихна, но искрата в погледа й угасна веднага щом майка й заговори отново.

— Дестини, прибирай се в стаята си.

— Кои са тези хора, мамо?

— Без въпроси, миличка. Просто прави каквото ти казвам. Веднага. Хайде.

Щом момиченцето изчезна обратно в къщата, Дени реши, че е време да намеси и себе си.

— Как си? — любезно попита той. — Аз съм приятел и шофьор на Мич, но ти можеш да ме наричаш Дени.

Тя отмести поглед към него съвсем за кратко, кол кого да хвърли няколко отровни стрели.

— Господине, не ме карайте да ви обиждам — каза тя, после се обърна отново към Мич. — А теб вече те попитах: какво, по дяволите, правиш тук? Не искам да те виждам наоколо. Дестини също няма нужда от теб.

— Действай, човече — каза Дени и го смушка по рамото.

Мич извади от джоба си малък плик.

— Не е много, но… ето. — Вътре имаше двайсетачка, две по пет и петдесет измачкани банкноти по един долар. Той се опита да й го подаде през счупеното стъкло на междинната врата, но Алиша отблъсна ръката му.

— О, не, и дума да не става ! Смяташ, че този малък плик ще те направи татко? — Гласът й премина в тихо съскане. — Ти си просто една стара грешка, Мич, нищо повече. Що се отнася до Дестини, нейният баща е мъртъв — това знае тя и така ще си остане. А сега ще се разкарате ли от имота ми, или да викам полиция?

Кръглото лице на Мич посърна.

— Поне вземи това — каза той и отвори междинната врата. Алиша бързо отскочи назад, а Мич пусна плюшената маймуна на пода, до краката й.

Мъчителна гледка. Дени реши, че е видял достатъчно и е време да си ходят.

— Е — обади се той, — чака ни дълъг път обратно до Кливланд, затова е време да тръгваме към О-хай-о. Съжалявам за безпокойството, госпожо. Това наше малко посещение не беше чак толкова добра идея в крайна сметка.

— Сериозно? — възкликна тя и хлопна вратата под носовете им.

Докато крачеха обратно по алеята, Мич изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Гадна работа, Дени. Тя би се гордяла с мен, ако знаеше какво правим. Така ми се искаше да й кажа…

— Но не го направи. — Дени прехвърли ръка през рамото му и започна да шепне на ухото му: — Остана верен на мисията, Мичи, а това е най-важното. Хайде сега да открием „Тако Бел“ и да се подкрепим преди тръгване.

Преди да отвори вратата откъм шофьорската седалка, Дени затвори предпазителя на 9-милиметровия „Валтер“, закопчан в кобура под якето му. Мич се оказа по-голям герой, отколкото самият той предполагаше. Току-що бе спасил живота на собствената си дъщеря.

Алиша може и да бе мръсница, но не подозираше абсолютно нищо, а Дени за нищо на света не би застрелял петгодишно момиченце, което дори нямаше представа кой е Мич. Целта на задачата бе преценка на риска, а тук нямаше никаква опасност.

Ако човекът от Вашингтон е недоволен, нека си търси друг наемник за тази работа.

Всъщност денят се оказа сравнително забавен — изпълнен със спокойствие и неочаквани обрати като симпатичната бивша жена на Мич. Малко след залез-слънце стигнаха до Арлингтън. Мич прекара по-голямата част от пътуването обърнат към страничното стъкло; въздишаше и се мяташе като човек, който не може да спи.

Ала когато се качиха на моста „Рузвелт“, той рязко се изправи и впери поглед през предното стъкло.

— Дени, какво е това, по дяволите?

В двете платна на магистралата се точеха опашки от автомобили. Имаше патрулни коли с включени светлини, както и униформени полицаи, които сновяха наоколо. Не приличаше на обикновено задръстване, а нямаше никакви признаци за катастрофа.

— Пътна проверка — каза Дени, след като осъзна какво точно се случваше.

От няколко години в града редовно поставяха контролно-пропускателни пунктове, но само в най-опасните квартали. Такова нещо Дени виждаше за пръв път през живота си.

— Нещо сериозно се е случило. Ама много сериозно.

— Това не ми харесва. Дени. — Коляното на Мич започна да подскача. — Те не издирваха ли „Събърбън“ след нашия удар в „Удли Парк“?

— Да, но тъмносин или черен. Освен това спират всички, без изключение, виждаш ли? Дявол да го вземе, ще ми се да имахме малко вестници, които да продадем в задръстването — каза Дени с пресилен ентусиазъм. — Можеше да възстановим част от парите, които изхарчихме за гориво днес.