Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Нали знаеш, че тази година навършвам деветдесет?

Усмихваше се — аз мислех, че щеше да навърши деветдесет и две, — но думите й ме стреснаха.

— Нана, има ли нещо, което криеш от мен?

— Не, не — каза тя. — Здрава съм като бик. Чувствам се прекрасно. Просто гледам към бъдещето. Никой не живее вечно. Аз поне не съм чувала за подобни случаи.

— Е, не мисли чак толкова напред в бъдещето, става ли? И между другото, не забравяй, че си абсолютно незаменима.

— Разбира се, че е така! — Тя протегна ръка и положи длан върху моята. — А ти си силен, способен и прекрасен баща. Но не можеш да се справиш с това сам, Алекс. Не и по начина, по който управляваш другата половина от живота си.

— Може и така да е, но не се женя за Бри по тази причина — казах й. — И за двама ни е така.

— Е, аз винаги мисля и за най-лошото. Просто гледай да не провалиш всичко, господинчо — каза тя и се облегна назад. После ми намигна, за да ме уведоми, че се шегува.

Е, не съвсем, разбира се.

По-късно същата сутрин се появих в „Сейнт Антъни“ в добро настроение след обещаващото начало на деня. Разговорът ми с Нана бе малко труден, но имаше резултат. Чувствах се така, сякаш отново бяхме един отбор. Може би това беше знак, че нещата — като цяло — започваха да се оправят.

А може би не.

Социалният работник на Бронсън Джеймс — Лорейн Соли — ме чакаше в коридора, когато пристигнах. Още щом видях колко червени и подпухнали са очите й, стомахът ми се сви на топка.

— Лорейн? Какво се е случило?

Тя започна да ми обяснява, но после избухна в сълзи. Лорейн бе висока и много слаба, но аз бях виждал как се владее в трудни ситуации. Това можеше да означава само едно — че се е случило най-лошото.

Отведох я в кабинета и двамата се настанихме на дивана, където обикновено седеше Бронсън по време на срещите ни.

Събрах сили и я попитах.

— Не — отвърна тя и избърса очите си. — Но е прострелян, Алекс. В момента е в болницата с куршум в главата, а лекарите не вярват, че ще дойде в съзнание.

Бях в шок. Не би трябвало, но бях. Именно такъв сценарий старателно се опитвах да не приемам като неизбежен за Бронсън. Точно поради тази причина правех всичко възможно да не се привързвам твърде много към момчето, ала се провалих.

— Какво е станало? — попитах. — Разкажи ми всичко, моля те.

Бавно и през сълзи Лорейн ми разказа останалата част от историята. Очевидно Бронсън се бе опитал да обере „Крос Кънтри Ликърс“ — магазин за алкохол в „Конгрес Хайтс“. Името Крос ми се стори твърде голямо съвпадение, но не му обърнах особено внимание. Мисълта за Бронсън заемаше почти цялото ми съзнание.

Доколкото знаех, това бе първият му действителен опит за въоръжен грабеж. Бронсън влязъл с оръжие в магазина, но собственикът, естествено, също имал пистолет. „Конгрес Хайтс“ фигурираше в списъка на Вашингтонската полиция като една от горещите точки с висока концентрация на тежки престъпления. Част от проблема се състоеше в това, че на местните им беше дошло до гуша и вече се съпротивляваха на насилието — на улицата, в домовете си, на работните си места.

Последвал спор. Бронсън стрелял пръв, но не улучил. Мъжът отвърнал на изстрела и прострелял момчето в задната част на главата. Пук-Пук извадил късмет и оцелял, ако това изобщо може да се нарече късмет.

— Къде е той, Лорейн? Искам да го видя.

— Сега е в „Хауърд“, но „Медикейд“ ще решат къде да го преместят. Цялата система за приемна грижа търпи непрекъснати промени, както знаеш. Истински хаос.

— А оръжието? Някой има ли представа откъде може да го е взел?

— Познай — горчиво каза тя. — Алекс, това момче просто не е имало шанс.

Така си беше. Ако трябваше да направя предположение, бих казал, че ставаше дума за ритуално приемане в престъпна групировка, а който и да го бе изпратил там, е знаел отлично какви са шансовете му. В тези среди нещата се случваха така. Ако Бронсън успееше да се справи, те щяха да го приемат в екипа си, а ако ли не, той ставаше безполезен за тях така или иначе.

Дявол да го вземе, понякога ненавиждах този град. А може би просто обичах Вашингтон твърде много и не можех да понеса онова, в което се бе превърнал.

Дени стоеше в края на „Джорджтаун Уотърфронт Парк“ и оглеждаше обстановката, докато Мич пристъпваше от крак на крак и допиваше огромната си картонена чаша с газирана напитка.

— Какво правим тук. Дени? Имам предвид… на мен ми харесва, не се оплаквам.