Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Очевидно зад тези убийства имаше някакъв специфичен, добре организиран план, който се изпълняваше много дисциплинирано. Ако умел стрелец като този бе искал да улучи Ребека смъртоносно, тя щеше да е мъртва със сигурност. Ала тя не се вписваше в профила на мишената; единственото й престъпление бе фактът, че случайно се е озовала на погрешното място в погрешното време. За разлика от останалите. Според очевидните правила на тази игра Ребека не заслужаваше да умре, но Скип Дауни и останалите лоши вашингтонски момчета си просеха куршума.

Ала чия беше играта? Кой пишеше правилата? И накъде отиваше всичко това?

Все още не можех да отхвърля вероятността, че нашите стрелци действаха самостоятелно. Но същевременно бях развил такъв панически страх — а може би и опитът ми си казваше думата, — че в главата ми започваше да се оформя списък от още по-плашещи алтернативи.

Дали бе възможно това да се върши с подкрепата на правителството? На някоя местна агенция? Или международна?

А може би зад това стоеше мафията? Военните? Или просто човек със солидни връзки, дълбоки джобове и сериозна лична причина да търси отмъщение?

Във всеки случай най-важните въпроси увисваха без отговор. Коя беше следващата им набелязана жертва? И как, по дяволите, се очакваше от нас да опазим всяка високопоставена отрепка във Вашингтон? Това просто нямаше как да се направи.

Освен ако не извадехме небивал късмет, преди да е приключило всичко, щеше да умре още някой. Най-вероятно някой, чиято смърт би била радост за мнозина. В това се състоеше красотата на цялата тази ужасяваща игра.

Следващият ден беше повратна точка за мен и Нана. Поддържахме хладни отношения от момента, когато доведох охрана в къщата, но когато слязох долу и я заварих да приготвя закуска за Ракийм и момчетата му, разбрах, че поне отчасти сме изгладили враждата.

— О, Алекс, ето те и теб. Чудесно. Отнеси тези чинии навън — каза тя, сякаш сервирането на закуската влизаше в обичайните ми сутрешни задължения. — Побързай, че ще изстине!

Когато се върнах, на масата ме очакваше чиния с бъркани яйца с наденички и препечени филийки, както и прословутото кафе от цикория на Нана, което димеше от любимата ми чаша с надпис „Най-добрият татко“, нащърбена по ръба, след като Али я бе запокитил в стената.

Нейната закуска бе доста по-здравословна напоследък: парченца грейпфрут, препечена филийка с обезсолено масло, заедно с половин наденичка, защото — както Нана обичаше да казва — имаше много тънка граница между това да се храниш разумно, за да живееш по-дълго, и да се вманиачаваш, докато се отегчиш до смърт.

— Алекс, искам да сключим примирие — заяви тя, когато най-после се настани срещу мен на масата.

— Да пием за това — отвърнах аз и вдигнах тост с портокаловия си сок. Приемам всичките ти условия, каквито и да са те.

— Защото има още нещо, което трябва да обсъдя с теб.

Не успях да потисна смеха си.

— Това е най-краткото примирие, за което съм чувал. Къде се намираме, в Близкия изток?

— О, я се успокой, става въпрос за Бри. Много добре знаеш, че след всичко това ще излезеш голям глупак, ако допуснеш това момиче да ти се изплъзне между пръстите.

— Абсолютно — съгласих се аз, — и ако позволите, бих искал да привлека вниманието на съда към великолепния пръстен с диамант върху лявата ръка на госпожица Стоун.

Нана разби логиката ми с едно размахване на вилицата си.

— Пръстените се свалят точно толкова лесно, колкото се и слагат. Извинявай, че го казвам, но ти имаш нещо като история с жените, и то не в добрия смисъл.

Пряма до болка, но и права, не можех да го отрека. Поради незнайно какви причини така и не успях да постигна стабилна връзка след смъртта на първата ми съпруга Мария, убита преди толкова много години.

Докато в живота ми не се появи Бри.

— Не знам дали това ще те накара да се почувстваш по-добре — казах, — но заведох Бри в Националния храм „Непорочно зачатие“ и отново й предложих да се омъжи за мен, точно там, пред очите на Бог и света.

— И тя какво каза? — попита Нана с каменно изражение на лицето.

— Ще ми отговори по-късно. Нана, кажи ми, моля те, защо се държиш така? Нима съм ти дал причина да се съмняваш в нас?

Нана вече бе стигнала до наденичката си, вдигна пръст във въздуха в безмълвна молба да я изчакам, и с удоволствие, граничещо с благоговение, погълна миниатюрното парченце месо. После, сякаш започваше коренно различен разговор, вдигна поглед и каза: