Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

12-те процента комисионна също си ги биваше.

Федералните не знаеха нищичко. И полицията не знаеше нищичко. Единственото, което някой изобщо знаеше, бе това, че Вашингтон се превръщаше в едно много несигурно и опасно място за живеене.

Дени поглъщаше водещите новини — на първа страница във вестниците всяка сутрин и от вечерните новинарски емисии в пет, шест и единайсет. Двамата с Мич продаваха вестниците си, после гледаха вечерните новини в „Бест Бай“ или — ако имаха някой и друг излишен долар — в някой долнопробен бар, където нямаха нищо против да обслужват мърльовци като тях двамата.

Навсякъде повтаряха една и съща история — неизвестен извършител, неидентифицирани пръстови отпечатъци и първокласна бойна техника. Няколко телевизионни канала подхвърляха слухове за някакъв „Буик Скайларк“ с нюйоркски регистрационни табели, както и тъмен на цвят — син или черен — очукан „Събърбън“, което би разтревожило Дени много повече, ако неговият собствен „Събърбън“ не беше бял. Дори очевидците бяха въздух под налягане напоследък, като всичко останало в тази държава.

Колкото до Мич, той много харесваше цялата тази суетня, но с всеки изминал ден сякаш се отпускаше и губеше интерес. Дълбоко в себе си Дени вярваше, че тези „мисии“ бяха единственото, което успяваше да съсредоточи вниманието на Мич. Нищо друго не бе в състояние да задържи интереса на голямото момче.

Затова на седмия ден от бездействието им Дени каза на Мич, че бе настъпил моментът да го направят отново.

От „Дюпон Съркъл“ поеха по „Кънектикът“ през най-голямото задръстване за деня, което бе идеално, както се оказа — колкото по-бавно пъплеха покрай хотел „Мейфлауър“, толкова по-добра възможност имаха да го огледат още от първата обиколка.

— Това ли е мястото? — попита Мич.

— Довечера ще проведем пълно разузнаване — каза Дени. — Утре вечер действаме.

— Какъв боклук ще чистим този път, Дени?

— Чувал ли си някога за „Агро-Корел“?

— Не.

— Царевица ял ли си? А картофи? А бутилирана вода пил ли си? Те се бяха намесили навсякъде, човече, един вертикално интегриран конгломерат, а нашето момче седеше на върха на пирамидата.

— Какво е направил?

Мич продължаваше да обира трохи от скута си и да ги яде, но Дени знаеше, че спътникът му го слуша внимателно, макар да не успяваше да смели цялата информация.

— Човекът е лъгал компанията си. Лъгал е и Федералните. Захвърлил е целия бизнес в канала, а е спасил себе си с парашут на стойност сто милиона долара. Всички останали са били измамени и са останали без пенсии, без работа, без нищо. Познато ти е това усещане, нали, Мич? Вършиш всичко както трябва, а все теглиш късата клечка, докато Човекът не спира да се ояжда, нали?

— А защо Човекът не е в затвора. Дени?

Той сви рамене.

— Колко струва един съдия?

Мич втренчи поглед през предното стъкло, без да обели и дума. Светофарът смени цвета си и автомобилната колона отново потегли напред.

— Ще му пръсна черепа, Дени — каза накрая той.

На другата вечер процедираха малко по-различно в опит да разчупят рутината. Дени остави Мич с двете раници на една тъмна алея зад „Мур Билдинг“, после паркира колата на цели четири пресечки разстояние оттам и се върна пеша. Щом приключеха, щеше да отиде да я вземе.

Мич го чакаше вътре в сградата. Никой от двамата не обели и дума, докато изкачваха стълбите до дванайсетия етаж. Всяка от двете раници тежеше около трийсет килограма. Ала те не отиваха на пикник все пак.

От покрива се чуваше шумът от автомобилния трафик по „Кънектикът“, но не се виждаше нищо, докато не застанаха до самия ръб на площадката.

Цялата фасада на тяхната сграда бе застроена и над ръба, така че всичко, което някой би могъл да види от улицата, бе един тухлен триъгълник с височина над пет метра вместо обичайния плосък покрив. Мястото приличаше на скривалище, с идеален изглед към хотел „Мейфлауър“ от другата страна на улицата — един от най-известните хотели във Вашингтон.

Дени направи оглед на терена, докато Мич се подготвяше за стрелбата.

Мишената, Скип Дауни, имаше няколко неизменни навика. Харесваше един конкретен апартамент, което улесни работата на Дени неимоверно много.

Точно в момента завесите бяха дръпнати встрани, което значеше, че господин Дауни още не е пристигнал.

Двайсет минути по-късно обаче Дауни и неговата придружителка нетърпеливо чакаха пиколото да вземе двайсетдоларовия си бакшиш и да се омете от апартамента.