Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

Някой почука плахо отвън.

— Не мърдай — заповяда й той. Прекоси стаята и открехна вратата.

— Има плик. Изпратиха го до гърка в хотела му — прошепна един глас. — Какво да правим?

— Вземи го, глупако. — Затвори вратата и се върна до килима. Минавайки край малката масичка, той прокара бавно ръка през пламъка на свещта, докато не усети опарването.

— Готова ли си? — прошепна и коленичи до нея. Отпусна ръка върху гърба й.

Тя се сгърчи в очакване. Мъжът посегна наляво и измъкна стоманена спринцовка изпод матрака на огромното легло. Приближи върха до гърба й, удължавайки момента. Тя скоро щеше да усети нещо. Много скоро.

А после то щеше да започне…

Беше горещо като в пещ дори след падането на нощта. Чувах въртенето на самолетните двигатели. Миризмата на реактивно гориво изпълваше въздуха. Инспекторът крачеше към лъскаво черно „Рено Испейс“ с тъмни стъкла, спряно до знак „Паркирането забранено“.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Ще видите — чу се равнодушният му отговор. Отвори ми вратата на колата. Колегите му останаха на няколко крачки зад мен. Дали не си мислеха, че ще побягна? Съмняваха ли се, че съм направил нещо?

Или Алек беше сторил някаква глупост, с която можеше да замеси и мен в нещо незаконно, за което нищичко не знаех?

— Страхотен комитет по посрещането — отбелязах аз.

— „Света София“ е наше национално съкровище — обясни инспекторът и си закопча колана, преди да потеглим. — Всичко, свързано с нея, засяга националната ни сигурност, особено сега. Убеден съм, че разбирате. А смъртните случаи там трябва да бъдат обяснени подробно. — Изглеждаше строг и подозрителен. Нямах никаква представа за какво говореше, но и той не бързаше да ми обясни.

Закопчах си колана.

— Как е в Лондон? — попита инспекторът. — Видях, че пак има бунт.

— Всичко беше наред, като тръгвах.

— Обичам Лондон. Имам братовчед там. Страхотен град. — Потупа шофьора по рамото. Колата потегли със свистене на гуми.

— Мислех ви за британец, мистър Раян — продължи мъжът. — Но долавям, че акцентът ви е американски. — Изглеждаше озадачен.

— Баща ми беше американец, а майка ми — англичанка. Живяхме в Англия, докато навърша десет години, а после се преместихме в северната част на щата Ню Йорк. Върнах се в Англия и живея там от дванадесет години.

— Майка англичанка и баща американец. — Повтори думите ми, сякаш му стана забавно. Ако се опитваше да ме подразни, определено успяваше.

— Точно така. Харесвам „Мейсис“ и „Херъдс“ 3 3 Macy’s — голяма верига магазини за средната класа в САЩ; Harrods — елитен универсален магазин в Лондон. — Б.пр. и се гордея с това. — И друг път бях използвал това изречение, а сега го изрекох с особена наслада.

Той ме огледа от главата до петите и смени темата:

— Бяхте ли близък с колегата си, мистър Раян?

— Бяхме приятели. — Взрях се право в очите му, защото нямах какво да крия.

Инспекторът зарея поглед през прозореца. Най-вероятно ме оставяше да се терзая.

Магистралата, в която се включихме след няколко минути, имаше пет ленти. Светлините на фаровете, извиращи срещу нас, приличаха на перлени огърлици.

Изглежда, опасенията ми във връзка с идването ми в Истанбул се оправдаха. Какво, по дяволите, стана с човека от консулството, който трябваше да ме посрещне? И къде отивахме?

— Вие сте бил мениджър на мистър Зегливски, нали? — попита инспекторът след минута. Усетих агресивна нотка във въпроса, сякаш се опитваше да намери някой, който да поеме отговорност.

— Да. Затова съм тук, да разбера какво се е случило с него. — Работих упорито по този проект. Провеждах изследвания в продължение на месеци. Нямаше начин да позволя на този тип да ми припише нещо или пък да замеси института.

— Не са ви казали какво е сполетяло Алек? — Очите му блеснаха в полумрака.

— Съобщиха ми само, че е мъртъв и че трябва да идентифицирам тялото му. — Все още имаше малък шанс да не са намерили Алек, а той да е в кома в някоя болница. Улових се за тази мисъл като удавник за сламка.

Инспекторът спусна прозореца си. Вътре нахлу топъл влажен въздух. Минаваше девет вечерта, но още беше горещо, като по обед в летен ден в Лондон.

— Задушно е — отбелязах аз.

— Не много — отговори той. — Даже е хладно според истанбулските стандарти.

— Ще ми кажете ли какво е станало? — попитах нетърпеливо аз, повишавайки тон. Избърсах потта от челото си.

Надушвах миризмата на мускус от одеколона му.