Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

— Да, така е… Но сега аз искам да разбера какво се е случило с колегата ми.

Магистралата се издигна отново. Движехме се бързо, високо над хаотично разпръснати сгради. После пътят зави наляво. Градските светлини се простираха пред нас, сякаш торба с диаманти бе изсипана върху черно кадифе.

— Къде отиваме? — попитах, докато се носехме през трафика, надувайки клаксона срещу всеки, който се изпречеше на пътя ни.

— До моргата в Новата международна болница — отговори инспекторът.

Помислих си да го помоля да отложи идентифицирането, тъй като бях твърде уморен. Предпочитах да говоря с Фицджералд преди това, да разбера каква е процедурата в Турция, дали трябва да направя нещо. Но може би наистина бе по-добре да приключа с това.

Излязохме от магистралата по път с две платна между тънки като моливи офис сгради, може би двадесететажни. Трафикът намаля. Скоро изгубих всякаква ориентация. Движехме се през лабиринт от тесни улички, притиснати от стари постройки.

— Район Галата — обясни инспекторът, сочейки мешавицата от модерно и древно около нас.

Бях виждал снимки на каменната кула Галата, извисила връх над циглените покриви на стария Истанбул. Построили я венециански търговци върху хълм северно от Златния рог, наречен така заради естествено оформеното като рог пристанище на Истанбул.

Спряхме рязко пред входа на сграда, приличаща на офис. Видях зелен кръст. Не чаках с нетърпение какво ще се случи по-нататък. Но се държах за мъничката надежда, че тялото може да не е на Алек.

Последвах инспектора през странно празната рецепция до асансьор с мраморен под. Оставихме колегите му в колата, които ме изпроводиха с доволни погледи.

Болницата изглеждаше нова. Нямаше петна по стените или драскотини по лъскавия под.

За секунда се зачудих дали ще ни пуснат в моргата посред нощ, после се сетих кой ме придружава.

Очакваше ни кръглолик служител с небесносиня униформа, стиснал папка. Вратите към подземието се отвориха. Той промърмори нещо на турски и ние го последвахме. Заведе ни до ниска зала, облицована с бели плочки. Миризма на силен дезинфектант изпълваше въздуха. Мъжът шумно измъкна от шкаф в стената лъскав метален плот на колела с покрито тяло върху него. Тук всеки звук бе усилен. Почувствах, че ми прилошава. Той впери очи в мен. Нозете ми се подкосиха…

Предполагах, че ще чакам по-дълго, че ще трябва да подпиша някакви документи.

— Мистър Раян, готов ли сте? — попита инспекторът. Гледаше ме с рутината на човек, който бе правил това много пъти преди.

Отчаяно исках да си тръгна, да избягам…

Кимнах с усилие.

Служителят ми подаде бяла памучна маска и ми направи знак да си я поставя, както направи той.

Говорих с Алек само преди няколко дни. Как е възможно покритата с бял чаршаф фигура да е неговата? Не, невъзможно е… Тя дори не приличаше на него.

Служителят дръпна чаршафа само колкото да разкрие лицето. Обзе ме ужас…

Лицето, което погледнах, беше бледо, като восъчен образ на Алек. Кървав белег обезобразяваше челото му. Устните му бяха сухи, стиснати, сякаш залепени.

Взирах се, без да премигна, сякаш наблюдавах всичко това някъде отдалеч.

През последните няколко години се учих да презирам съжалението, да гледам напред, да бъда силен, да се избавям от спомените. Сега се нуждаех от всички тези уроци.

Кожата на Алек беше посиняла. Изпод чаршафа излизаха струйки пара.

Тялото му изглеждаше странно отделено от главата, като че ли вратът му беше удължен. Потреперих. Това ли беше останало от жизнения Алек, винаги изпълнен с енергия…

Пристъпих напред и протегнах ръка. Исках да го докосна, за да се сбогувам.

Служителят ми махна рязко да се отдръпна.

— Мистър Раян, можете ли да потвърдите, че това е вашият колега Алек Зегливски? — попита инспекторът.

— Да. — Извърнах поглед. Не исках да го запомня така.

— Тъй като колегата ви беше грък, мистър Раян, разследването ни трябва да следва определени процедури. — Мъжът млъкна многозначително.

— Но той беше поляк! — възразих аз.

— Майка му е била гъркиня, мистър Раян. Самият той е наблегнал на този факт пред много хора тук, в Истанбул. — Произнесе злобно думата „гъркиня“.

Поех си дълбоко дъх. Единственото, което Алек бе споменавал за майка си, бе, че е мъртва. Дали беше гъркиня?

Служителят дръпна чаршафа над главата на трупа. После плъзна металния плот обратно в шкафа в стената, а дрънчащият звук отекна в помещението. Неволно вдигнах глава нагоре и забелязах мъничка охранителна камера, втренчена към нас.