Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

Усетих познатата задушаваща августовска средиземноморска жега още със слизането от самолета, но в тази зала, наподобяваща метална пещера, всичко беше хладно и гладко.

Зърнах отражението си в огледалната стена. Приличах на типичен турист с тъмносинята си ленена риза с къс ръкав и с широкия кремав панталон. Кожената торба на количката ми изглеждаше охлузена и смачкана от пътуването, точно както се чувствах и аз.

Задържаха ме няколко минути на паспортния контрол, докато имиграционният чиновник направи справка с компютъра си. Бях си купил туристическа виза на близкото гише, а другите минаваха бързо, така че нямаше причина да ме бавят.

Освен ако тукашните власти не ме очакваха.

— Приятно прекарване в Турция — промърмори най-сетне служителят, докато ми връщаше паспорта.

Кимнах облекчено.

Матираните стъклени врати, извеждащи ни от залата, се отвориха с въздишка, когато ги приближих. В лъскавата чакалня имаше дълга опашка от хора, оглеждащи се за пристигащи пътници. Залата жужеше от напрежение. Огромните стъклени плоскости придаваха усещане за простор.

От тълпата излезе висок и слаб като молив мъж със смугло лице, черна коса и тънък нос. Косата му бе зализана назад. Приличаше на човек, който не би търпял много глупости. И гледаше право в мен.

На около крачка го следваха още двама, облечени в светлосини ризи с къс ръкав и тъмносини панталони, веещи се над глезените.

Черният костюм на високия мъж изглеждаше скъп. Той бързо скъси разстоянието помежду ни и протегна ръка.

— Мараба , мистър Раян. Аз съм инспектор Ердинк. — Стисна дланта ми. Хватката му беше здрава — несъмнено с цел да сплашва престъпниците. Дъхът му миришеше на тютюн.

Втренчи се в очите ми, като че ли аз бях неговата плячка.

— Очаквах някой от Британското консулство — обясних аз и се огледах.

Наоколо няколко души държаха картонени табели с имена. За жалост моето не беше сред тях.

— Аз съм от Международния криминален отдел във Вътрешното министерство, мистър Раян. — Погледна над рамото ми все едно искаше да види дали някой не ме придружава. — Дошъл съм да ви посрещна. — Той вдигна ръце в открит жест и ми се усмихна. — Вие работите в Института за приложни изследвания и сте тук, за да идентифицирате тялото на колегата си, нали?

Кимнах. Мъжът леко присви очи. Имах чувството, че ме оценява. Нямаше да е лесно да се измъкна от този тип.

— Ще дойдете с мен — заяви уверено той. После наведе глава като боксьор, излизащ на ринга, може би искаше някой да му носи кърпата. И тръгна, правейки ми знак да го последвам. Стъпките му отекнаха по мрамора.

Огледах се. Двамата му помощници кимаха, показвайки ми, че трябва да тръгна след инспектора. Въздъхнах и го последвах, а те ни придружиха отзад. Сигурно приличах на арестуван…

Черният спортен мотоциклет БМВ S1100R спря до задния вход на блока от стъкло и стомана и гумите му разпръснаха чакъла. След секунди мотористът Малак се качваше със служебния асансьор към луксозния апартамент на последния етаж, с изумителна гледка към Златния рог. На панорамния му балкон някога се бе провел купонът на гостуваща звезда от Холивуд, но тази вечер беше празен.

Арап Анак се намираше в голямата спалня с мраморен под. Момиче с какаова кожа лежеше по корем върху бял килим пред него.

— Ти си дявол — прошепна той. Тя раздвижи съблазнително устни и изстена.

Беше добре обучена и разбираше английски. Той реши да използва отново същия контакт в квартала с червените фенери в Мумбай. Момичето несъмнено си струваше десетте хиляди рупии, както му обещаха. Щеше да даде бонус на човека. Знаеше какво се е случило със семейството му и беше сигурен, че той ще му е благодарен.

Докосна с пръст един от тънките прозрачни воали, които момичето свали. После огледа тялото й. Пред вратата нещо изскърца, но той не реагира. Видя онова, което търсеше.

— Мислиш, че конците на китката ти ще прогонят злите духове, така ли? — попита той.

Тя изстена. Не разбра обрата, който вземаше тази среща.

Той погледна белега на ръката си. После се озърна импулсивно, макар да знаеше, че стаята е сигурна, че не ги наблюдава камера, че няма микрофони. Лично бе проверил за такива устройства.

Време беше…

Приближи длан близо над гърба и проследи извивките на тялото й, без да я докосва.

— Ще ти бъда последният — прошепна той. Дали ще реагира? Усети, че се изпълва с очакване и адреналин.

Някъде вътре в нея се таеше мъничко страх, трябваше да е там, но бе добре прикрит. Най-вероятно предполагаше, че след като бе оцеляла толкова време в тази професия, срещайки се с много мъже, бъдещето ще е същото като миналото.