Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

В деня преди той да излети за Истанбул — само преди седмица — Алек се наведе към мен и прошепна:

— Знаеш ли, че дяволът е затворен в клетка под „Света София“, шефе? Да се надяваме, че няма да го обезпокоим, а?

Аз се разсмях. Такива суеверия изглеждаха абсурдни в лъскавите ни стъклени офиси в Оксфорд.

Когато се събудих, веднага потърсих номера на Бересфорд-Елис. Беше осем часът, но не ми пукаше.

Бересфорд-Елис държеше на стената си свои снимки с известни хора. Имаше една с Дейвид Камерън, друга — с ректора на университета, където бе работил, преди да дойде при нас, трета — с Нелсън Мандела, и още една с шефа на Американската служба по геология. Беше толкова добър в изкачването по социалната стълбица, че трябваше да напише докторска дисертация по темата. Черешката на тортата бе, че можеше да му се вярва толкова, колкото на политик в предизборна кампания…

Когато другите основатели решиха да наемат квалифициран мениджър, за да ръководи института, тъй като всеки от нас бе погълнат от своите проекти, аз не възразих. Айрийн беше починала едва преди месец. Наемането на Бересфорд-Елис изглеждаше добра идея.

Скоро открих, че притежава изумително желание да използва бизнес жаргон. Вече нямахме проекти, а „инициативи за сътрудничество“ или „актуализация на изследователските стойности“. И проявяваше остра критичност към всяка „инициатива“, към която бях съпричастен, откакто той дойде при нас. Работата, която свършихме в Бавария за идентифициране на селища от Бронзовата епоха от сателитни образи, според него не идентифицирала селища от целевия период. А разработката ни за изпробване на сигурността в Ню Йорк, поръчана от голяма американска банка, не била рентабилна. Изглежда, искаше само проекти, които ни подсигуряваха незабавно големи договори.

Донякъде имаше право, но реално минаваха месеци, преди ефектът от нашите проекти да види бял свят.

Тези провали не се компенсираха и с поведението му. Той сякаш не се интересуваше от никого покрай себе си, не само от мен. През повечето време колегите му сякаш бяха невидими за него. Предпочиташе да говори единствено за своите постижения.

— Лошата реклама е последното нещо, от което се нуждаем в този момент — заключи той, след като се свързах с него и му съобщих, че планирам да летя до Истанбул още днес следобед. Както винаги, справяше се добре, когато трябваше да изтъкне негативите.

— Ако в пресата се появи информация, че институтът е замесен в нещо, в което не е трябвало, това ще съсипе набирането на средства за тази година, Раян. Знам, че моментът не е подходящ да го казвам, но някои членове на борда смятат, че вече са ни дали твърде много свобода. — Изчака за миг, докато думите му достигнат целта си.

Долно копеле! Нито дума за смъртта на Алек. Щеше да се зарадва да види скалповете ни на стената си редом с онези свои грандомански снимки.

— Няма да избягам от отговорността си — възразих аз. — Но мисля, че ти трябва да сдържаш преценката си, докато не научим фактите. — И затворих.

Няколко часа по-късно тръгнах към Хийтроу… Бях настинал от вчерашния порой, напълно неподготвен за ситуацията и в пълно неведение какво се е случило с Алек.

Знаех, че можеше да ме споходи същата съдба, ако бях отишъл в Истанбул вместо него. Имаше и още нещо. Ако убийството на Алек бе свързано с работата ни в „Света София“, колко трябваше да внимавам отсега нататък?

Какво ли ме очакваше в древния град?

Малак вървеше бавно. Често извърташе очи, защото жълтите крушки не можеха да осветят достатъчно наклонения тухлен тунел пред него. Плешивото му теме почти докосваше тавана. Лъскавата му глава изглеждаше издължена, сякаш бе оформена така още при раждането му.

От огромните му ръце висяха две платнени торби, като войнишки мешки. И двете бяха празни. Когато стигна целта си, той ги остави до масите. Имаше работа. Проектът даде плодове. Дойде време да почисти. Станалото през последните няколко дни придвижи малко напред операцията по почистването. Ако някой скоро откриеше това място, нямаше да има никаква представа какво се е случило тук.

Докато пълнеше торбите, той се замисли за неочаквания им гост. Човекът се изпусна в последните си минути. Западняците бяха толкова слаби. Комфортният им живот ги правеше такива. Не знаеха как да посрещнат края си.

Извади ловджийския нож от ножницата под мишницата си и опипа острието. Беше все още остър. Добре. Пак щеше да му потрябва скоро, ако имаше късмет. Обичаше усещането за сила, което му даваше този нож. Колко вълнуващо! Вдигна го във въздуха и му се наслади. После го прибра. Предстоеше му много работа…