Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

Зърнах жена в късо кожено яке от другата страна на улицата. Отдалечаваше се тичешком, с гръб към мен. Взрях се напрегнато в нея.

— Айрийн! — подвикнах й колебливо и понечих инстинктивно да побягна подире й, но се овладях.

Айрийн бързо се отдалечаваше от мен…

Макар да знаех истината, още ми се искаше жената да се обърне, да се усмихне, а сърцето ми да затупти отново от онова незабравимо вълнение. Никой не беше ми въздействал като Айрийн. Преди да я срещна, никога не съм предполагал, че една жена може да те омагьоса само като влезе в стаята…

Част от мен все още не искаше да преодолее спомена за онова, което й се случи, не искаше да продължи напред, въпреки всичко, което казваха хората.

Жената почти се изгуби от погледа ми. Черната й коса се вееше зад нея, докато тя изчезваше призрачно в блясъка на премигващите светлини. Ако бях хукнал след нея, това щеше да означава, че окончателно съм се побъркал…

Тежко въздъхнах. Наясно бях, че току-що съм видял онова, което психиатърът ми наричаше халюцинация за справедливост. Колкото и несправедлива да е била смъртта им, хората не възкръсват, независимо от това колко го искаш.

Когато мама и тате починаха в Щатите за осемнадесет месеца един след друг, не се почувствах толкова ужасно.

И двамата все пак доста бяха поживели, а Айрийн едва започваше живота си.

Един хеликоптер прелетя ниско с блуждаещ фар.

Време беше да оставя виденията и да си тръгна. Очакваха ме други тревоги. Алек не отговори на последното ми съобщение. Трябваше да се върне в понеделник, когато програмата за увеличаване на образи, която усъвършенствах през последната седмица, най-накрая щеше да бъде тествана както трябва.

Ако объркахме този проект, нямаше да успея да се скрия от злостните клюки…

Представях си какво щяха да кажат. Как програмният директор да не сгреши след всичко, което го сполетя? Не беше ли очевидно, че не може да преодолее смъртта на жена си, че вече не го бива за тази работа? Не го ли понижиха именно заради това?

Фотографирането на мозайки с ангели, императори и светци не би трябвало да е толкова трудно. Дори да го правеше в някогашния ислямски „Свети Петър“. Работили сме и във Ватикана, и в Британския музей.

Ненадейно плисна дъжд и аз хукнах към входа на метрото на площад „Пикадили“, но докато го достигна, вече бях мокър до кости. Валеше като из ведро. Целият подгизнах, обувките ми жвакаха. Знаех, че приличам на мокра кокошка с разрошените си кестеняви кичури върху бледото ми чело. А сенките под очите ми от недоспиване ми придаваха още по-комичен вид.

Влакът беше претъпкан. Всички стояхме рамо до рамо, като в капан, а влагата и напрежението изпълваха въздуха.

Прочетох заглавията върху таблета на едно момиче до мен. Голямата новина бяха новите бунтове в Лондон. Пръстът й се понесе над нея и я отстрани. „Англия се пробужда“ — гласеше следващото заглавие. Влакът ни се наклони и спря. Светлините трепнаха. Някой изстена. Минаха десет минути, преди да потеглим отново…

Двама мъже се взираха в екрана на лаптоп в мазето на една вила, собственост на Британското консулство. Тя се намираше в богатото предградие на Истанбул Левент.

Страстни стенания изпълваха помещението. На екрана едрогърда блондинка се тресеше върху мършав тъмнокож възрастен мъж. Леглото им, в хотел край площад „Таксим“, където бе отседнал иранският биолог, скърцаше като повредена врата на движещ се влак.

Един мъж на тази възраст със сигурност бе престанал да се замисля защо една толкова млада и красива жена се интересува от него.

Когато биологът изстена облекчено, блондинката се отдръпна от него. Лицето му в този миг представляваше незабравима гледка. Мъжът пред лаптопа щракна с мишката. За миг се появи застинал образ, а после прелетя до долния ъгъл на екрана. Питър Фицджералд доволно потупа колегата си по рамото.

— Това трябва да ти е достатъчно, за да го завербуваш — заключи той. — Шефовете му в Иран не биха му го простили.

Питър се намръщи и отиде до принтера. Машината забръмча. Щеше да стане по-лесно, отколкото си мислеше. Но дали бяха действали достатъчно бързо? Иранецът беше пристигнал в Истанбул още преди две седмици…

На следващата вечер, в събота, отидох на барбекю, недалеч от къщата ми в Западен Лондон. Институтът имаше апартамент в Оксфорд, но напоследък го използвах рядко. Таванският ми офис бе повече от добър за дните, в които не се чувствах пренапрегнат.