Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

Минаха повече от тридесет часа, откакто се чух с Алек за последен път. Ако не се обадеше до пристигането си в понеделник, щях да му дам възможност да обясни защо върши глупости, а после да му се накарам.

Барбекюто бе една от онези сбирки, където всички се обличаха с подобни, нарочно измачкани скъпи дрехи, за да демонстрират своята индивидуалност. Тръгнах си преди полунощ. Домакинята се опитваше да ме сватоса с една от приятелките си, която очевидно беше привлекателна, но не можеше да накара сърцето ми да трепне. Всички говореха за новите бунтове, а аз исках да ги прогоня от мислите си…

Вървях към дома, прекосих Ню Кингс Роуд, минах покрай бар със силна музика и с развеселени посетители, скупчили се пред входа. Всичко изглеждаше нормално. Може би протестите бяха приключили. А сега се нуждаех от малко сън, ако исках да потичам сутринта.

Планувах да участвам в маратона Кауай през септември, което се падаше едва след шест седмици. Очаквах с нетърпение десетдневната почивка в Хавай от месеци. Щеше да е ваканцията, бележеща истинското скъсване с миналото ми. Така каза Алек и аз се надявах да е прав.

Щом се прибрах у дома, сритах обувките си в коридора. Те се плъзнаха по плочките в черно и бяло. После метнах якето си върху купчината в дъното на стълбите. Наистина трябваше да разтребя, но кога да намеря време? Само бог знае как Айрийн успяваше да поддържа това жилище. Чистачката, която идваше, сега си имаше достатъчно работа в кухнята, опитвайки се да предотврати превръщането й в бунище.

Проверих таблета си да видя дали не съм пропуснал нещо. Все още нямаше съобщение от Алек. Никакви имейли, пропуснати обаждания или съобщения в „Туитър“… Нищо! Какво се опитваше да ми покаже? Дали всичко това бе някаква глупава негова игра, или просто се опитваше да важничи? Нещо изскърца над главата ми. Тръбите в сградата имаха навик да го правят. Смятам, че са ги поставили още по времето, когато Виктория е била принцеса.

Къщата бе на четири етажа, с бели гипсови тераси, с които се слави Западен Лондон. Бяхме свикнали с настроенията й. Животът тук бе най-големият ни лукс, както казваше Айрийн. Работата по седемдесет часа седмично като един от директорите и основателите на Института за приложни изследвания в Оксфорд трябва да си има някои предимства, отговарях аз.

Но знаех, че съм извадил късмет да се сдобия с чудесния ни дом. Провървя ми да получа място в програмата за обмяна на опит с Университетския колеж в Лондон и да срещна Айрийн, докато бях там. Работата ми през онази година доведе до статия за моделите в човешкото поведение, публикувана в списание „Ню Йорк Таймс“, и получи добри отзиви. Успехът на тази статия ни помогна да основем института.

След като се оженихме, работих три години в софтуерна компания в Бъркшиър. После няколко души от колежа решихме да създадем института. Нещата потръгнаха доста по-бързо, отколкото очаквахме, със сериозни проекти по специалностите на всеки от нас.

Провървя ни в много отношения, но аз не бих дал и пет пари за успеха ни, ако можех да си върна Айрийн. Имахме планове и къща, която само чакаше да бъде изпълнена с детски смях.

И понякога в мечтите си все още чувах ехото от онова, което можеше да бъде.

Отправих се към горния етаж. Винаги оставям лампата там включена, за да не ми изглежда къщата мрачна. Поне на теория беше така, макар да нямаше желания ефект.

Докато се събличах, стационарният телефон звънна с онзи настойчив тон, с който звънят телефоните късно през нощта.

Дали беше Алек? Трябваше да е той.

Открих телефона върху висока камара с документи до леглото си.

— Мистър Раян?

Гласът не беше на Алек. Звучеше някак напрегнато…

— Да? — Трудно можех да игнорирам пробождащото ме лошо предчувствие.

По линията се чу изсвирване на клаксон. После долових странни звуци — от някакво радио се нещо като близкоизточен хип-хоп.

— Казвам се Фицджералд, сър. Питър Фицджералд. Съжалявам за безпокойството. — Говореше бавно, натъртвайки на всяка сричка, и прекалено учтиво. — Аз съм от Британското консулство в Истанбул.

Почувствах, че се вледенявам. Краката ми се подкосиха.

— Да? — отроних тихо, сякаш исках да избегна този разговор.

— Съжалявам, сър. Боя се, че имам лоша новина.

Устата ми пресъхна. Усетих, че ми се повдига.

— Става дума за мистър Алек Зегливски, сър. Казаха ми, че вие сте неговият мениджър по проекта тук. Нали разговарям с Шон Раян?

Отзад се чуваше металическата близкоизточна музика. Колко ли е часът там? Три сутринта? Дали бе опитал да се свърже по-рано, когато ме нямаше?