Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

— Много добре, сър. — Не ми се стори заинтересован. — Ще съобщя на нашите хора, че ще пристигнете. Някой от консулството ще ви посрещне на истанбулското летище, когато съобщите кой полет сте хванали. Турците най-вероятно ще оправят формалностите с идентифицирането в понеделник. И моля ви, позвънете на спешната линия във Външно министерство, за да потвърдите този разговор. Британският номер е на нашия уебсайт. Довиждане, мистър Раян. Много съжалявам за загубата ви. — И той затвори.

Стиснах толкова здраво слушалката, че пръстите ми изтръпнаха. В съзнанието ми изникна снимката на Алек, която той ми изпрати на имейла онзи ден, застанал ухилен пред „Света София“. Изглеждаше толкова щастлив. Какво, по дяволите, се беше случило? Ръката ми трепереше, докато набирах номера му в Оксфорд, надявайки се все още, че всичко това е някаква грешка.

Включи се телефонният му секретар. Затворих.

Това не можеше да има нищо общо с работата ни в института… Алек ни помагаше да спечелим проекта, върху който той работеше в Истанбул. Това бе реална възможност да затвърдим репутацията си в онази част на света. Но аз му позволих да отиде сам. Побиха ме тръпки…

— Колко сложно, мислиш, е да се направят няколко снимки? — заинати се той тогава.

Забих юмрук в матрака.

Какво щеше да стане?

Бересфорд-Елис щеше да се възползва от всичко това. Назначението му за директор на института миналата година беше един не твърде прикрит опит да ме отстрани напълно. Сякаш не стигаше, че бях понижен заради номера, който погодих в Афганистан. Другите основатели на института поискаха да изоставя, поне временно, много от отговорностите си, за мое добро.

И аз се съгласих неохотно. Така че последното нещо, от което се нуждаех сега, бе някой от новите ми проекти да се провали.

Поклатих глава. Нямаше значение какво става с мен. Най-важното бе какво се е случило с Алек.

Той бе единственият човек, с когото разговарях, щом проблемите ми ме затиснеха, депресията надделееше и решавах, че не мога да продължа напред. Никога не бих се справил без него.

Погледнах уебсайта на Външно министерство и позвъних на спешния им номер. Докато чаках отговор, си помислих за това как дипломатите ще реагират на новината.

Бересфорд-Елис гледаше пренебрежително на истанбулския проект още от самото начало. Когато му съобщих, че сме го спечелили, той отвърна с типичния си песимизъм:

— Надявам се, че знаеш какво правиш, Раян. Всеки такъв проект в мюсюлманска държава е твърде спорен в наши дни. Не искаме на главите ни да се стовари някоя проклета фатва.

— Това е малък проект — възразих аз. — На кого му пука, че някой снима в музей?

— „Света София“ може да е музей, Раян — каза той, — но някога е била върховната джамия, управляваща сунитския ислямски свят и седалището на Ислямския халифат. А преди това е била православната Ватикана. Там можеш да засегнеш много хора.

След като изказа мнението си, той излезе от офиса ни и се намръщи, докато минаваше покрай празното бюро на Алек.

Но беше прав. „Света София“ наистина беше важна. Построена е в апогея на Византийската империя, през VII век, и посветена на Светата Мъдрост, София — идея, разпространена както в християнския, така и в предхристиянския свят.

Православните гърци изгубили своята Ватикана, когато непобедимите османски турци превзели Константинопол и го прекръстили на Истанбул през 1453 година. С този акт те разрушили Византийската империя, директния наследник на Древен Рим.

Фундаменталистите със сигурност са се разгневили, когато Ататюрк превърнал „Света София“ в музей през 1934 година, но техният спор бил с турската държава, не с нас.

Във всеки случай нашият проект — сравняването на дигитални образи на мозайки с гравюри и скици, създавани от художниците през вековете — бе най-малкото посегателство върху едно място от световното наследство. И точно за такива проекти бе създаден институтът.

Най-накрая се обади една дружелюбна индийка. След като получи разрешение от шефа си, тя ми съобщи за бележка в системата й от консулството в Истанбул, в която се казвало, че някой на име Алек Зегливски наистина бил свързан със сериозен инцидент в Истанбул. Контактували само с мистър Фицджералд. Тя не разполагала с повече информация. Дори не можела да ми каже малкото име на мистър Фицджералд.

Заспах чак когато първите лъчи на зората обагряха лондонския хоризонт. Цяла нощ мислих за станалото. Един спомен се повтаряше безконечно в съзнанието ми.