Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

— И защо се е случило точно с Алек?

Той надигна рамене и ме огледа изпитателно.

— Планирате ли да говорите с пресата? — попита.

— Не.

Лицето му беше безизразно като маска.

— Добре. За около седмица ще приключим с аутопсията. Можете да получите тялото му, след като излязат резултатите. Тогава ще ви предадем всичките му лични вещи. — Тонът му поомекна. Отново влезе в ролята на доброто ченге и попита съчувствено: — Къде ще отседнете, мистър Раян?

— В „Конрад-Риц“. Където е бил и Алек… — Беше ми казал за хотела. Обадих се от Хийтроу, за да си запазя стая.

— Шофьорът ми ще ви закара дотам.

Кимнах.

— И не добивайте грешна представа за нас — посъветва ме той. — В Турция ценим човешкия живот, мистър Раян, за разлика от други страни. Приемаме сериозно подобни престъпления. Сам ще се убедите.

Извади от джоба си лъскав черен бележник и започна да записва нещо. Исках да си тръгна, да остана сам и да помисля.

— Приключихме ли? — попитах аз.

— Само още няколко въпроса.

Не възразих.

— Можете ли да ми обясните какво точно е наблюдавал мистър Зегливски в „Света София“, мистър Раян?

Искаше ми се да му отговоря грубо, но вече бях твърде уморен.

— Мраморните мозайки, инспекторе. Мъничките кубчета, от които са направени. В този храм много от тях са запазени под мазилката, с която османските завоеватели са ги покрили, за да се подчинят на ислямските правила против фигуративното изкуство. — Говорех бавно. — Мозайките се откриват постепенно. Сега имаме възможност да ги снимаме дигитално, използвайки последните технологии, в случай че се повредят в бъдеще. Това ще ни помогне да разберем как са се променили с времето, сравнявайки снимките с рисунките, правени през вековете, които също дигитализираме.

Той отбеляза нещо в бележника си.

— Мислите ли, че това може да е причина някой да убие колегата ви? — Той се втренчи в мен, готов да записва.

— Инспекторе, пластовете злато, оформящи структурата на много от мозайките в „Света София“, са по-дебели и по-ценни от всички други по света. Може да е обезпокоил някой крадец на златни кубчета. — Тази теория ми хрумна в самолета.

Той си записа още нещо. После се обърна към мен:

— Мистър Зегливски изпратил ли е нещо до вас или до института след идването си тук?

Да не би да намекваше, че сме крали, че сме изнасяли незаконно артефакти, а не само сме ги фотографирали?

— Не, не ни е изпращал нищо друго, освен дигитални образи. Това не е незаконно.

Той затвори бележника си и се замисли за миг, преди да попита:

— Знаете ли за православните християнски архиви, които са изчезнали, мистър Раян?

Избърсах оросеното си от студена пот чело. Алек лежеше мъртъв на няколко крачки, обезглавен, а този тип искаше да узнае за архивите!

— Не — отговорих. — Приключихме ли?

— Не сте знаели, че са изгубени при превземането на „Света София“, така ли?

Поклатих глава.

— Ние сме тук, за да заснемем мозайките, инспекторе, нищо друго.

— Разбира се, но всяко нещо от тези архиви би било с огромна стойност. Твърди се, че сред тях имало писмо от самия Мохамед, мир на праха му. Можете да си представите какъв интерес представлява това. Казват, че било адресирано до тогавашния византийски император Ираклий. Той посетил Йерусалим, когато пророкът бил в Арабия и чакал завръщането си в Мека. Подобно писмо би имало огромно въздействие, ако бъде намерено. Може да бъде сметнато за важно и в Англия, нали?

— Нашият проект няма нищо общо с изгубени архиви или изгубени писма.

Защо ме разпитваше за тези неща? Дали турските власти наистина си мислеха, че проектите ни съдържат нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед?

В асансьора инспекторът ми се усмихна. Ала изражението му излъчваше студенината на змия, очакваща плячката да стигне близо до нея. Потупа ме по рамото, докато се качвах в полицейската кола.

— Внимавайте. Не искаме да ви се случи нещо лошо в гостоприемния ни град.

Много се съмнявах, че му пукаше какво ще стане с мен.

В Уайтхол, Централен Лондон, недалеч от Даунинг Стрийт, сержант Хенри П. Моулъм гледаше през прозореца. От офиса се разкриваше прекрасна гледка към Лондонското око. То се въртеше едва забележимо на фона на синьото небе и пухкавите облаци. От неговия офис нямаше такава гледка.

— Сержант Моулъм — чу се глас.

Той се обърна. Съвещанието бе свикано от Министерството на отбраната. В конферентната зала с тъмни облицовани стени седяха двадесет души. Сержантът беше доволен, че поне за малко успя да се наслади на гледката.