Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

— Да?

— Двама мъже се качват към вас, мистър Раян.

— Какво?

Линията прекъсна. Стори ми се, че в същия миг дочух отвън мотор на камион.

За секунда не разбирах защо ми се обади. После осъзнах, че ме предупреждаваше.

Последва рязко почукване по вратата, въпреки табелата „Не ме безпокойте“.

Толкова бързо ли бяха дошли? Отново се чу почукване, този път по-настоятелно.

Пристъпих напред и погледнах през шпионката. Нищо не се виждаше, само тъмнина.

— Отворете, мистър Раян! — извика женски глас на английски.

— Почакайте — отговорих.

Грабнах нова тениска от чантата и я нахлузих презглава. Чу се още по-рязко почукване.

— Идвам!

За какво беше това бързане, по дяволите? Нахлузих си панталона и пъхнах крака, в кожените си мокасини.

— Хайде, отворете веднага! — Звучеше раздразнено и припряно. Може би не чуваше гласа ми.

Открехнах вратата и я затиснах с крак, за всеки случай. Можеше да се наложи да я затворя бързо.

Отвън стоеше привлекателна жена. Предположих, че е към тридесетте. Беше облечена в прилепнала черна тениска. Лицето й беше чаровно, сериозните й очи — тъмнозелени, черната й коса — прибрана назад. На шията й висеше тънка златна верижка. Въпреки слабата си фигура, излъчваше самонадеяност. Определено можеше да се погрижи за себе си при опасност.

Навря в лицето ми служебната си карта. Видях официален печат, триъгълник с корона и буквите EIIR 4 4 EIIR — кралица Елизабет II. — Б.пр. над него, както и изписаното „Британско консулство“ отдолу. Тя бързо отдръпна картата си и в същия миг осъзнах, че това беше жената от снимката на Алек.

— Елате с мен, мистър Раян. Веднага! — Тя погледна към асансьорите. — Насам идват двама души, с които не бихте искали да се срещнете. Те питаха за номера на стаята ви долу на рецепцията. Трябва да дойдете с мен, говоря сериозно. — Тя огледа коридора, сякаш очакваше да я прекъснат всеки момент.

В този миг дочух как асансьорът спря със скърцане на етажа под нас.

Усетих парфюма й. Тежък, сладък.

— Познавахте ли Алек? — попитах.

По лицето й премина колебание.

— Казвам се Изабел Шарп. Бях свръзката на Алек в консулството. Хайде, мистър Раян, ако не искате да свършите като него.

Опипах задния си джоб. Портфейлът ми беше там. Можех да си наема друга стая. Бях облечен и обут.

— Добре — съгласих се.

Жената пое напред и докато заключа стаята си, тя вече се намираше на половината разстояние до вратата в дъното на коридора с табела „Изход“.

Изчака ме да я настигна и бързо затвори след мен.

— Мислех, че ще ме посрещнете на летището — отбелязах аз, все още неуверен защо я следвам.

— Имаше малко недоразумение — обясни тя. — Но сега съм тук. — Тръгна надолу по стълбището, постлано с килим. Последвах я.

Понечих да питам защо бърза толкова, когато чух пронизително проскърцване над нас. Някой отвори рязко врата.

— Идват! — прошепна тя. Едва я чух. Отгоре отекна приглушено трополене от стъпки.

Тя ме поведе към следващата площадка.

Някой извика отгоре. Прах се посипа над главите ни. Нещо бе ударило стената над мен!

— Копелета — изруга тихо тя, сякаш говореше на себе си.

Толкова бързо тичаше по стълбите, че едва успявах да я настигна.

Сърцето ми биеше ускорено.

Нещо удари металния парапет зад нас.

Надигналият се в мен адреналин сякаш изгаряше всеки мой мускул. Настръхнал от напрежение, прескачах по три стъпала наведнъж. Изабел тичаше пред мен. Препъна се в килима и за малко не падна. Аз я хванах под мишницата и я задържах. Продължихме да тичаме.

Преследвачите ни приближаваха. Гласовете им ставаха все по-отчетливи, вече ги чувахме ясно зад нас. Настигаха ни. Погледнах назад и съзрях смътните очертания на две фигури, спускащи се надолу.

Лицето на Изабел леко пребледня.

Напрегнах се и с последни сили я изпреварих в дъното на стълбата, изскочих през пожарния изход и задържах вратата отворена, докато тя се измъкне навън. Оглушителният шум от алармата звънна над главите ни.

Хукнахме по една пуста бетонна алея. Вече едва си поемах дъх, когато видях отпред черен „Рейндж Роувър“, наподобяващ гигантска хлебарка върху огромни гуми.

Фаровете му присветнаха, щом го приближихме. За момент си помислих, че вътре седи някой.

— Влизай! — извика тя и отвори шофьорската врата.

Тръшнах се на седалката до нея и в същия миг си отдъхнах. Обзе ме усещане за сигурност. После чух приглушени викове. Обърнах се и погледнах през задния прозорец. Двама огромни типове изскочиха от хотела. Единият, който беше плешив, вдигна ръка и насочи пистолет към нас.