Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

— Тук има пратка за мистър Зегливски.

Обърна се и огледа рафтовете на стената зад нея, докато открие каквото търсеше — голям кафяв плик. Вдигна го триумфално пред себе си, за да ми покаже какво пише на него: „Мистър Зегливски“.

Взех плика и го погледнах с тъга. Докато приближавах асансьора, го опипах с пръсти: в него имаше няколко листа хартия и още нещо на дъното.

Мъж в черно кожено яке ме проследи с очи от дивана в другия край на рецепцията. Побиха ме тръпки. Представих си как дебелият му шеф се забавлява с някоя малолетна проститутка горе в стаята си.

Докато чаках асансьора да стигне до петия етаж, разлепих плика и надникнах вътре. На дъното лежеше сребърен ключодържател със закачена за него флашка. Извадих го, погледнах и го пъхнах в джоба си. Освен него, в плика имаше няколко снимки.

Замалко не ги изпуснах върху мраморния под в коридора, докато търсех картата за стаята си. Чак когато влязох вътре, успях да ги разгледам добре.

На едната снимка се виждаше жена с дълга черна коса и очарователна усмивка. Алек определено не си беше губил времето. А дали тя знаеше какво се е случило с него? Раменете ми увиснаха, сякаш тежестта от смъртта му се стовари върху мен. И в този миг си обещах, че каквото и да стане, ще намеря убиеца му.

Успокоих се и погледнах отново снимките.

Две не си пасваха с останалите. Едната бе на изронена подова мозайка. Край нея лежаха разхвърляни отпадъци. Другата бе от вътрешността на тухлен тунел. Той имаше сводест таван и се спускаше надолу. На стената висеше жълта мраморна табела. Едва различих какво е гравирано върху нея: везни с меч над тях.

Оставих снимките върху кръглата масичка до прозореца. Сега не можех да ги осмисля. Огледах се. Стаята беше имитация на късния османски стил, декорирана в червено и златисто. Всички мебели бяха покрити с дебел слой лак.

Взех си един бърз душ, изключих нощната лампа, легнах втренчен в сенките и потънах в мислите си. Долових слаб аромат. Миризма на рози. Напомни ми за Айрийн. Колко добре би било, ако можех да й се обадя, да обсъдя всичко това с нея.

Когато се запознахме, тя учеше медицина. Първоначално не ми обръщаше внимание, докато веднъж не се заговорихме в студентското барче, преди тя да хване влака към дома си. Седмица по-късно си насрочихме първата среща. Разходка в Хайд Парк. Тя се оказа страхотен слушател.

Оженихме се три месеца след като завърших. Един неин приятел ни дразнеше за това колко съвършен бил животът ни, какви късметлии сме били да се съберем веднага след дипломирането.

А после тя стана доброволка и замина с една армейска част за Афганистан, където се нуждаеха от лекари. От нейната болница имаше трима доброволци. Това ме успокояваше. Глупаво си въобразявах, че ще бъдат в безопасност, че и тримата ще се грижат един за друг и ще се опазят… Мисията им започна преди две години и три месеца.

И единствено тя не се завърна. Бомба край пътя — самоделно взривно устройство — я уби две седмици след като бяха пристигнали.

Дълго време се чувствах безсилен в яростта си. Айрийн защитаваше добрите традиции на Англия, искаше само да помага на хората. Не беше честно точно тя да загине…

Месеци след гибелта й още се надявах, че ще се появи на прага. Представях си, напук на всяка логика, че един ден ще се събудя и ще я намеря отново до себе си…

Неусетно съм заспал.

Присъни ми се, че отново съм в Лондон и вървя към Бъкингамския дворец. Пресрещна ме мъж с дълга бяла риза, понесъл кана с вода. „Обърни се назад“, прошепна ми той. И когато се извърнах, я съзрях… Но тя бе толкова далече. Опитах се да я догоня, ала залитнах…

Събудих се, обхванат от силна тревога. Завесите висяха като сенки в мрака. Различих неясните очертания на гравюрите в златни рамки от османския Истанбул. Бяха наредени по стената като застанали мирно еничари — султанската гвардия…

После усетих, че нещо мърда до мен в леглото.

По дяволите! Замахнах напосоки с юмрук върху матрака. После скочих и щракнах ключа за осветлението до вратата към банята.

Стаята се окъпа в жълта светлина.

Нямаше нищо. Нито на леглото, нито под него. Дали полудявах?

Облекчено въздъхнах. Може да е бил паяк или някакво насекомо. Не трябваше да оставям прозореца отворен.

Телефонът звънна.

— Мистър Раян? — попита разтревожен женски глас. Познах дамата от рецепцията, която ми даде плика. Притиснах слушалката с голото си рамо и се извърнах към прозореца, през който нахлуваше ефирен бриз.