Саймон Бекетт - Гробовни тайни

За момент и двамата с Уейнрайт мълчахме. Археологът се изкашля доста театрално.

— Е, доктор Хънтър, да се залавяме за работа.

Имах чувството, че под ярката светлина на прожекторите времето е спряло. Черният торф като че ли не искаше да пусне тялото от хватката си, беше прилепнал плътно по него, докато малко по малко трупът се показваше на повърхността. Напреднахме много бавно. При повечето видове почви очертанията ма изкопания гроб бяха ясни. Пръстта, която е била извадена и след това върната на мястото си, е по-рохкава от другата около нея, затова краищата на изкопа се забелязват относително лесно. При торфа обаче не е така. Той поема водата като гъба, затова и не се рони като останалите видове почви. Разбира се, очертанията на гроба пак може да се намерят, но са необходими повече умения и внимание.

Уейнрайт притежаваше и двете. Физическото му присъствие се усещаше много силно в затвореното пространство на палатката, чиито сини стени леко се полюшваха от вятъра. Мислех, че ще ме накара да стоя и да гледам отстрани, но за моя изненада той с удоволствие прие помощта ми. След като наранената ми гордост се успокои, бях принуден да призная, че съдебният археолог наистина си разбираше от работата. Големите му ръце удивително сръчно отстраняваха влажния торф и разкриваха човешките останки, дебелите му пръсти пипаха с прецизността на хирург. Работехме един до друг, коленичили върху металните плочи отстрани на гроба, и докато трупът бавно излизаше на повърхността, с изненада установих, че започвам да променям мнението си за този човек.

След известно мълчание той взе лопатката и изхвърли един червей, разсечен на две.

— С Удивителни същества, нали? Limbricus terrestris . Съвсем прости организми, нямат нито мозък, нито дори истинска нервна система и въпреки това остават живи дори след като ги разсечеш на две. Ето ти един полезен урок: колкото по-сложно е дадено нещо, толкова по-големи са рисковете, на които е изложено.

Изхвърли червея, остави лопатката и примигна болезнено, когато коленете му изпукаха.

— С възрастта работата става все по-трудна. Но това се отнася до абсолютно всичко, нали така? Само че ти си твърде млад, за да знаеш тези неща. От Лондон ли си?

— Да, там живея. А ти?

— Аз съм местен, от Торбей. Слава богу, съвсем наблизо е, така че не се налага да отсядам в някой мизерен хотел, осигурен от полицията. Никак не ти завиждам за това — заяви той и разтри гърба си. — Е, как ти се струва Дартмур?

— Доста мрачен за сега.

— Така е, защото не си видял района в най-хубавата му светлина. Истинско съкровище, особено за археолог като мен. От цяла Великобритания тук има най-много останки от бронзовата епоха, а тресавището е като истински музей на индустрията. Все още можеш да откриеш останките от старите мини за олово и калай, запазили са се като мухи в кехлибар. Направо е невероятно! Поне за динозавър като мен. Женен ли си?

— Да — отвърнах аз, мъчейки се да следя мисълта му.

— Ти си разумен човек. Добрата съпруга ни пази от лудост. Друг въпрос е как те ни търпят. Жена ми заслужава медал, както често ми напомня — засмя се той. — Имаш ли деца?

— Момиченце, казва се Алис. На пет години е.

— А, това е чудесна възраст. Аз имам две дъщери, и двете вече напуснаха домашното огнище. Радвай й се, докато е още малка. Вярвай ми, след десет години ще се чудиш какво е станало с малкото ти момиченце.

— Има доста време, докато стане тийнейджър — усмихнах се аз.

— Възползвай се от това време. Мога ли да ти дам един съвет?

— Разбира се.

Изобщо не очаквах Уейнрайт да се държи по този начин.

— Никога не отнасяй служебните си проблеми вкъщи. В нашата професия е изключително важно да можеш да се откъснеш от работата си, особено ако имаш семейство. Иначе ще си съсипеш живота. Независимо колко ужасно е това, с което се сблъскваш, не забравяй, че това е просто работа.

Той отново взе лопатката и насочи вниманието си към останките.

— Наскоро разговарях с един човек, който те познава. Разказа ми, че всъщност по образование си лекар.

— Така е, първо завърших медицина, а после се насочих към антропологията. Кой ти разказа всичко това?

Той се намръщи.

— Знаеш ли, блъскам си главата и не мога да се сетя. Паметта ми вече не е като едно време. Струва ми се, че беше на една конференция по съдебна медицина. Говорехме си за новото поколение и че между тях има способни хора. И тогава някой спомена името ти.

Изненадах се, че Уейнрайт призна, че е чувал за мен. Това не можеше да не ме поласкае.