Саймон Бекетт - Гробовни тайни

— Идвам при главен инспектор Симс — обясних аз малко задъхано.

Преди да успее да отговори каквото и да било, отворът на палатката бе отметнат и оттам се появи мъж на около четиридесет години, който някак се стремеше да изглежда по-възрастен. Беше облечен в предпазен гащеризон, който никак не му подхождаше. Лицето му бе абсолютно безизразно и за да компенсира меките черти и добродушното си излъчване, бе пуснал мустаци, които да му придадат по-войнствен вид. Беше свалил качулката на гащеризона и черната му коса бе така добре сресана, че приличаше на гипсова отливка.

— Вие ли сте доктор Хънтър? Аз съм Симс.

Дори и да не бях разпознал гласа му, щях да се досетя, че е той. Звучеше властно и заповеднически, като на човек, който не би се вслушал в чуждото мнение. Светлите му очи се плъзнаха по мен и в този момент разбрах, че за добро или зло, вече ме бе преценил.

— Очаквахме ви преди половин час — заяви той и изчезна в палатката.

И на мен ми е приятно да се запознаем . Водачът стисна здраво повода на кучето и се дръпна встрани, за да ми направи път. Не се чувствах особено комфортно, докато минавах покрай него към палатката, защото през цялото време усещах погледа на немската овчарка върху себе си.

В сравнение с огромното открито пространство на тресавището, вътре ми се стори тясно и наблъскано с хора, облечени в предпазни гащеризони. Разсеяната светлина, която преминаваше през сините стени на палатката, създаваше тайнствена атмосфера. Въздухът беше влажен и лепкав, усещаше се тежка миризма, която ужасно много ми напомняше за лагеруване на палатка. Освен това миришеше на изкопана пръст и на още нещо, далече не така безобидно.

Гробът се намираше точно в средата.

Около него бяха подредени прожектори, от които се носеше лека пара заради влажния въздух. Около черния правоъгълник от торф, ограден с въже, бяха поставени метални плочи, върху които да стъпваме. Някакъв човек, за когото предположих, че е криминалист, бе застанал на колене до гроба. Беше едър мъж, който държеше покритите си с ръкавици ръце вдигнати във въздуха, сякаш беше хирург в операционна. Точно пред него стърчеше някакъв предмет, който се подаваше от торфа. На пръв поглед приличаше на камък или корен, но само докато човек не се вгледаше по-внимателно.

От мократа земя се подаваше разлагаща се човешка ръка, чиито кости стърчаха изпод плътта.

— За съжаление се разминахте с патолога, но той ще се върне веднага щом трупът бъде готов за преместване — заяви Симс и откъсна вниманието ми от гроба. — Доктор Хънтър, запознайте се с професор Уейнрайт, съдебномедицинския археолог, който ще ръководи изравянето на трупа. Може би сте чували за него.

В този момент насочих вниманието си към човека, коленичил до гроба. Уейнрайт? Усетих как стомахът ми се свива.

Много ясно, че бях чувал за него. Ленард Уейнрайт беше преподавател в Кеймбридж, който работеше и като консултант към полицията. Той беше един от най-добрите съдебномедицински експерти в страната и безупречната му репутация нравеше значимо всяко разследване, в което участваше. Но зад образа на Уейнрайт като учен и експерт се криеше и още нещо. Говореше се, че е безмилостен към всеки, който би могъл да му бъде конкурент. Открито критикуваше онова, което наричаше „модерна съдебна медицина“, а в тази категория попадаха всички дисциплини, освен неговата. Само преди година беше публикувал в едно научно списание статия, в която се подиграваше с тезата, че моментът на настъпване на смъртта може да се определи по степента на разложение на меките тъкани. Спомням си, че докато я четях, вместо да се ядосам, намерих написаното за забавно.

Само че тогава не знаех, че ще ми се наложи да работим заедно.

Уейнрайт се изправи на крака, при което ставите му изпукаха като на човек, страдащ от артрит. Беше около шейсетгодишен, огромен мъж, облечен в опънат по него, покрит с кал гащеризон. Свали маската от устата си и дебелите му пръсти, покрити с бели латексови ръкавици, силно ми заприличаха на наденички. Чертите на лицето му бяха доста груби, но ако човек проявеше благосклонност, би могъл да ги нарече патрициански.

— За мен ще бъде удоволствие да работя с вас, доктор Хънтър — заяви той и ми се усмихна неопределено.

Гласът му се лееше като на опитен оратор.

— За мен също — отвърнах аз и се усмихнах едва-едва.

— Гробът е бил открит вчера късно следобед от няколко души, излезли на разходка — обясни Симс, вперил поглед в ръката, която се подаваше от земята. — Както виждате, доста плитко е изкопан. Пуснахме сонда и установихме, че на не повече от шейсет сантиметра под повърхността има твърд гранитен слой. Това не е идеалното място да погребеш труп, но за щастие убиецът не го е знаел.