Саймон Бекетт - Гробовни тайни

Ако за някого можеше да се каже, че прилича на типичен убиец, това беше Монк.

Имаше уродлив външен вид, но физически беше изключително силен, истинска игра на природата. На снимките и кадрите от съдебния процес се виждаше огромен мъж, чиято гола глава приличаше на гюле, а дълбоко изрязаните черти на лицето му придаваха мрачен вид. Кръглите като копчета черни очи блестяха и бяха толкова изразителни, колкото очите на кукла, а устните му непрекъснато бяха изкривени в подигравателна усмивка. Още по-смущаваща беше вдлъбнатината на челото му, сякаш някакъв гигантски палец бе натиснал топка глина и оставил отпечатък върху нея. Белегът изглеждаше доста сериозен, човек би си помислил, че подобно нараняване ще бъде смъртоносно.

Повечето хора сигурно съжаляваха, че не е било така.

Най-шокиращото не бяха самите престъпления, макар че и те бяха достатъчно зловещи. Ужасяващо беше садистичното удоволствие, с което бе подбирал беззащитни жертви от района на Дартмур. Първата беше Зоуи Бенет, тъмнокосо седемнайсетгодишно момиче с амбиции да стане модел. Една вечер си тръгнала от дискотеката и повече никога не се прибрала вкъщи. Три вечери по-късно изчезнало още едно момиче.

Линдзи Бенет, еднояйчната близначка на Зоуи.

До този момент се извършвало рутинно издирване на изчезнал човек, но след втория случай новината се появила по първите страници на вестниците. Никой не се съмнявал, че и двете момичета са похитени от един и същи човек. Когато намерили чантата на Линдзи в кофа за боклук и всяка надежда сестрите да бъдат открити живи изчезнала, избухнало обществено недоволство. Ужасно е такава съдба да споходи едно семейство веднъж, а какво да кажем, ако нещастието се повтори? И особено когато става въпрос за близначки.

Когато привлекателната деветнайсетгодишна тъмнокоса Тина Уилямс също изчезнала, последвала истерия и обичайните за такива случаи фалшиви сигнали. Известно време се работело по една сигурна следа — бяла лимузина била заснета от камерите и забелязана от минувачи в районите, където Линдзи Бенет и Тина Уилямс били видени живи за последен път.

След това Монк взел четвъртата си жертва и окончателно затвърдил представата, че е истинско чудовище. Двадесет и петгодишната Анджела Карсън била по-възрастна от останалите момичета и не била нито тъмнокоса, нито красива. Имало и друга съществена разлика.

Тя била напълно глуха и не можела да говори.

По-късно съседите разказвали, че чули смеха на Монк, докато той я изнасилвал и след това я пребил до смърт в собствения й апартамент. Когато двама полицаи пристигнали в отговор на сигнал, подаден на телефон 999, те разбили вратата и открили Монк заедно с трупа в потрошената баня. Той бил целият покрит с кръв и се държал като обезумял. Полицаите били едри мъже, но въпреки това Монк ги пребил така, че и двамата загубили съзнание. След това изчезнал в нощта.

А явно и от лицето на земята.

Последвало едно от най-мащабните издирвания в историята на Великобритания, но от Монк нямало и следа. Както и от сестрите Бенет и Тина Уилямс. При обиска под фургона му били открити червило и четка за коса, които принадлежали на една от близначките, но не и самите момичета. Изминали цели три месеца преди Монк да бъде забелязан отново — стоял край пътя някъде в централната част на Дартмур. Бил мръсен и смърдял, не оказал никаква съпротива при ареста, нито пък отхвърлил предявените му обвинения. По време на процеса се признал за виновен и заявил, че е извършил и четирите убийства, но отказал да съобщи къде се е криел, както и къде е закопал телата на убитите момичета. Повечето хора смятали, че е заровил труповете някъде в тресавищата и е останал да се крие там. Но Монк само се усмихвал презрително и отказвал да говори.

След като убиецът бил вече зад решетките, обществото бързо загубило интерес към историята. Четирите момичета били поредните жертви, чиято съдба завинаги щяла да остане неизвестна.

Може би това щеше да се промени съвсем скоро.

Яркосинята палатка на съдебномедицинския екип светеше като сигнален огън сред мрачното тресавище. Намираше се почти на средата между пътя и скалното образувание, съвсем близо до неравната кална пътека, която ги свързваше. Ситният дъждец продължаваше да вали, спрях за момент и вдишах дълбоко мириса на мокрия плодороден торф, питах се какво ли ме чакаше там вътре.

След това поех по пътеката към палатката.

Полицейската лента очертаваше коридор, който започваше от средата на пътеката и стигаше до палатката на съдебномедицинския екип. Оттук вече бяха минали много хора и тази част от тресавището бе покрита с черна кал. Ботушите ми жвакаха, докато вървях покрай развените от вятъра ленти. Районът около палатката също бе отцепен, а пред входа й стоеше един униформен водач на куче. Той пристъпваше от крак на крак, за да се стопли. Двамата с немската овчарка впериха поглед в мен и внимателно ме наблюдаваха, докато се приближавах.