Саймон Бекетт - Гробовни тайни

— Не мога да повярвам! Виж, ако ми казваш всичко това заради дневника, вече обясних на полицията. И те знаят всичко.

— Тогава защо не обясниш и на мен?

Тя погледна към ръцете си, сключени в скута, и след малко вдигна поглед.

— Добре, излъгах те за нас с Тери. Беше повече от флирт. Събирахме се и се разделяхме в продължение на години, докато той още беше в Лондон. В един момент дори говореше, че ще се разведе с жена си.

Още едно парченце от пъзела дойде на мястото си.

— По време на издирването още ли имахте връзка?

— Не, бяхме се разделили преди това. Той беше… връзката ни винаги е била твърде бурна. Карахме се често. За това, че той излизаше с други жени. — Тя очевидно не забелязваше иронията в собствените си думи. — Събрахме се отново едва няколко месеца след издирването. Обеща ми да се промени. И аз като последната глупачка му повярвах.

— Тогава ли откри дневника на Зоуи Бенет?

— По това време жена му вече го беше изгонила. Извикаха го по работа и останах сама в мизерното апартаментче, в което живееше под наем. Доскуча ми и започнах да подреждам нещата му. Половината от вещите му все още бяха в кашони. Дневникът беше в един от тях, заровен под купчина книги. Господи, когато разбрах какво е… Не можеш да си представиш как се почувствах.

Не, наистина не можех.

— Защо не каза на никого? В ръцете си си държала доказателство, че Тери е имал връзка с убитото момиче. Защо си мълчала за подобно нещо?

— Защото смятах, че Монк е виновен! Всички мислеха така! — Погледът й беше съвсем искрен. — Защо да създавам безсмислена шумотевица? Направих го не толкова заради самия него, а заради семейството му. И без това вече им бях причинила достатъчно неприятности. И преди бях намирала вещи на бившите му гаджета. Евтини бижута и грим, оставени в колата му. Реших, че дневникът не е нещо по-различно.

— Софи, ти си специалист по поведенчески анализ и твърдиш, че и през ум не ти е минало, че в това има нещо повече?

— Не! Исках да го нараня, затова взех дневника на Зоуи. Знаех, че е спал с нея, но не подозирах за нещо друго!

— Тогава защо се страхуваше от него?

Тя примигна.

— Аз… не се страхувах.

— Напротив, страхуваше се. Когато те закарах обратно вкъщи, след като излезе от болницата, ти беше направо ужасена. И въпреки това продължаваше да твърдиш, че не можеш да си спомниш кой те е нападнал.

— Не исках… не исках да му докарам още неприятности. Не можеш просто да престанеш да имаш чувства към някого, въпреки че съзнаваш, че не го заслужава.

Прокарах ръка по лицето си; кожата ми беше грапава.

— Ще ти кажа какво мисля аз. Според мен си взела дневника, без да се замислиш, искала си, както каза, да нараниш Тери. Била си ядосана и си ревнувала, а благодарение на дневника си го държала в ръцете си. Едва след това си осъзнала на каква опасност си се изложила. Но вече не е било възможно да отидеш в полицията, без самата ти да загазиш. Затова си го скрила и си мълчала, надявайки се, че Тери няма да те убие, защото ти държиш дневника.

— Това е смехотворно!

Макар да се опитваше да звучи сякаш негодува, тонът й беше отбранителен.

— Мисля, че обвиняваш Тери за провала на кариерата си — продължих аз. — Сигурно ти е било трудно да помагаш на полицията да разкрива тайните на други хора, когато ти самата си пазела такава тайна. Затова си оставила професията си и си се опитала да започнеш наново. Но за това са ти били необходими пари, нали?

За момент Софи се уплаши. Опита се да го прикрие като избухна.

— Какво искаш да кажеш?

През последните няколко дни имах достатъчно време, за да премисля всичко. Тери беше казал „гадната кучка направо ме изнудваше“ и макар че в първия момент не обърнах особено внимание на думите му, после те ме накараха да се замисля. Не ми доставяше удоволствие това, което щях да кажа, но вече нямаше връщане назад.

— Къщата, в която живееш, не е никак евтина. А ти самата каза, че съдовете, които правиш, не се продават лесно. Въпреки това изглежда живееш доста добре.

На лицето на Софи се появи изражение, което не бях виждал преди.

— Справям се.

— И никога не си искала пари от Тери?

Тя сведе поглед към ръцете си, но преди това забелязах, че очите й са пълни със сълзи. Вратата се отвори и в стаята влезе същата сестра, която беше тук допреди малко. Усмивката изчезна от лицето й.

— Всичко наред ли е?

Софи кимна бързо и си избърса очите.

— Да, благодаря.

— Повикайте ме, ако имате нужда от нещо.