Саймон Бекетт - Гробовни тайни

Но Симс вече никак не ме интересуваше. Тъкмо се бях прибрал в хотела, когато телефонът иззвъня. Веднага разпознах гласа на жената, която се обаждаше.

— Тук е Мари Елиът, сестрата на Софи.

Звучеше уморено. Усетих, че ме обхваща напрежение и стиснах слушалката по-здраво.

— Дойде в съзнание и пита за вас.

Въпреки че знаех какво да очаквам, видът на Софи ме шокира. Гъстата й дълга коса беше обръсната и на нейно място се виждаше бяла превръзка. Беше бледа и слаба, ръцете й, към които бяха прикачени системи, бяха съвсем измършавели.

— Сигурно изглеждам ужасно… — едва прошепна тя.

Поклатих глава.

— Най-важното е, че си добре.

— Дейвид… аз… — Тя хвана ръката ми. — Щях да умра, ако не беше ти.

— Но не умря.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Знам за Тери. Нейсмит ми каза. Съжалявам, че не споделих с теб. Искам да ти обясня за дневника…

— Не сега. Ще говорим по-късно.

— Поне открихме Зоуи и Линдзи… Все пак бях права… — каза тя, като се усмихна вяло.

Очите й се затваряха. Изчаках докато дълбокото й дишане показа, че е заспала, и внимателно измъкнах ръката си. Софи изглеждаше съвсем спокойна, стресът от събитията от изминалата седмица не бе изписан по лицето й. Поседях известно време до леглото й и я наблюдавах.

Размишлявах.

Все още не беше ясно дали ще бъде обвинена за това, че бе скрила дневника на Зоуи. Въпреки че не бе съобщила на полицията за съществуването му, дори Тери бе признал, че дневникът е попаднал у нея, след като Монк бе признал и бе осъден за двете убийства. Нищо от написаното в дневника не доказваше обратното, така че можеше да се спори дали по онова време той е бил веществено доказателство. Вероятно щеше да й се наложи да отговаря на някои неудобни въпроси, но според Нейсмит надали щеше да бъде изправена пред съда.

Все пак тя не бе извършила истинско престъпление.

Софи бързо си възвърна силите. Лекарите очакваха да се възстанови напълно, без да останат каквито и да е дълготрайни увреждания. Тя твърдеше, че след всичко преживяно е извадила огромен късмет.

Бях напълно съгласен с нея, но все пак изчаках няколко дни, преди да проведа разговора, който отлагах от толкова време. Стъпките ми отекваха по коридора, докато вървях към стаята на Софи. Стори ми се много дълго. При нея имаше една сестра, която бях виждал и преди. Смееха се, когато влязох при тях. Сестрата се усмихна на Софи, по бузите й се появиха трапчинки и аз се зачудих за какво си бяха говорили.

— Ще ви оставя — каза тя и излезе.

Софи седна в леглото и се усмихна. Превръзката бе свалена от главата й и вече й бе покарала кестенява коса, която отчасти скриваше белега с форма на подкова. Вече започваше да прилича на себе си, на старата Софи, която познавах преди десет години. Като че ли от плещите й се бе смъкнало огромно бреме.

— Мари разговаря със застрахователите — започна тя. — Съгласили са се да платят за всички съдове и съоръжения, които изгубих, когато пещта се е срутила. Все още се пазарим за самата сграда, но ще получа достатъчно пари, за да започна отново. Това е чудесно, нали?

— Така е — съгласих се аз.

Бях отишъл до къщата й само веднъж, за да си взема колата. Гледката на разрушената пещ и тухлите, разхвърляни от спасителния екип навсякъде из градината, ми подейства потискащо. Тръгнах си с облекчение.

Усмивката на Софи изчезна.

— Какво има?

— Трябва да те попитам нещо.

— Така ли? — тя завъртя закачливо глава на една страна. — Питай.

— През цялото време си знаела, че Тери ги е убил, нали?

Наблюдавах как по лицето й бързо пробягнаха различни емоции.

— Какво? Не разбирам…

— Знаела си, че е убил Зоуи и Линдзи Бенет, а вероятно и Тина Уилямс. Само не мога да разбера дали си мълчала, защото си се опитвала да го прикриеш, или защото си се страхувала, че той ще ти направи нещо.

Тя се дръпна леко назад и впери поглед в мен.

— Това, което казваш, е ужасно!

— Не твърдя, че си имала доказателства. И все пак си знаела.

— Разбира се, че не! — По бузите й избиха червени петна. — Наистина ли мислиш, че щях да си мълча, ако знаех, че Тери е убиец ? Как можеш дори да си помислиш подобно нещо?

— Мога, защото си прекалено интелигентна и не може да не си се досетила.

Тези думи я поуспокоиха. Тя отмести поглед.

— Очевидно не съм толкова умна, колкото си мислиш. Иначе защо щях да си правя труда да пиша на Монк и да го питам къде са гробовете, ако знаех, че той не ги е убил?

— И аз си зададох този въпрос. Помислих си, че си извадила късмет, като си запазила копия от тези писма, но после реших, че късметът няма нищо общо. Искала си да имаш доказателство, че наистина си смятала Монк за виновен, ако стане нещо подобно. Само че не си очаквала той да се залови за думите ти.