Скотт Мариани - Наследството на Армадата

— Да ги избием!

Показалецът му натисна спусъка и остана там. Дъжд от куршуми засипа колибите. Миг по-късно спря, колкото да смени пълнителя, после възобнови безразборната стрелба. Вертиз и останалите сториха същото. Куршумите разкъсваха сламените колиби и сечаха клоните на дърветата. Една-две от неясните фигури се проснаха на земята, а останалите просто се стопиха в нощта. Като призраци.

В суматохата Бен изпусна от очи Нико. Неколцина индианци бяха простреляни. Сред тях беше и командирът Васкар, който беше организирал защитата на селото. Тупак, отец Сколи, Пепе и останалите бойци продължаваха да стрелят иззад дърветата. Стрелите им свистяха между колибите и нанасяха нови поражения.

Бен притискаше Брук към земята. Куршумите трещяха над тях и се забиваха в близката хижа, засипвайки ги със суха слама. Предупредил Брук да не мърда от мястото си, той напусна укритието и опъна тетивата на лъка, зареден с поредната стрела. От позицията си можеше да види Рамон Серато, който стреляше като луд, изправен между колибите. Прицели се, опъна до крайност тетивата и пусна стрелата.

Мишената му не беше Серато, а едрият мъж до него. Стрелата бръмна във въздуха и го прониза в сърцето. Мъжът падна като подсечен.

— Сега! — изкрещя Бен, захвърли лъка и сграбчи ръката на Брук.

Двамата хукнаха назад към мястото, на което беше скрил заредения мускет.

Серато се огледа и видя Вертиз, който лежеше неподвижно на земята със стрела в гърдите. После изведнъж осъзна, че е останал сам. Пушката му беше празна. Измъкна глока от джоба си и започна да стреля напосоки, издавайки налудничави викове. Дванайсет изстрела по-късно глокът също замлъкна.

И тогава за пръв път в живота си той изпита страх. Серато хукна между колибите да търси своите хора. Но видя само неподвижни тела със стърчащи от тях стрели.

После изведнъж се закова на място. Изправена на фона на горящите колиби стоеше Брук. Неговата Брук!

В следващия миг зърна и мъжа, който стоеше до нея, и сърцето му се изпълни с дива ярост. Това беше русокосият от снимката, която тя носеше в чантата си. Същият, когото беше обявила за случаен познат.

— Излъга ме, а? — изкрещя извън себе си той.

— Трябваше да ме откриеш, Рамон — отвърна Брук.

Серато вдигна глока, после зърна изтегления назад празен затвор и посегна към джоба си за нов пълнител.

— Ще те убия, кучко! — изрева той.

— Няма да стане — спокойно отвърна Бен и посегна към „Кафявата Бес“, опряна на стената на колибата.

Дулото на мускета беше натъпкано с едрозърнест барут, а пред него имаше малка квадратна торбичка от домашен памук, напъхана плътно навътре с помощта на ръчно направен свредел. Бен издърпа голямото петле максимално назад, взе в ръце дългата тежка пушка и се прицели в Рамон Серато.

Пръстите на някогашния наркобарон напипаха пълнителя в джоба му.

— Застреляй го, Бен! — изкрещя Брук.

Бен отмести пръст от спусъка, наведе дулото към земята и поклати глава.

— Не мога да го застрелям.

— Ха! — изсмя се Серато. — С това ли се надяваш да ме убиеш? — Ръцете му трескаво започнаха да натискат пълнителя, опитвайки да го щракнат на място.

— Не мога да го застрелям, защото съм обещал — добави Бен.

— Какво си обещал и на кого? — Усмивката се стопи от лицето на Серато.

— На един приятел — отвърна Бен и вдигна ръка.

Нико се появи иззад колибата и закуцука към тях. Лицето му беше покрито с кръв от драскотината на главата му, причинена от заблуден куршум. Пламъкът в очите му беше по-ярък от огъня, който поглъщаше околните колиби. Бен мълчаливо му подхвърли „Кафявата Бес“. Нико я улови във въздуха и продължи напред. Серато се втренчи в него и отстъпи няколко крачки.

— Ти?! — изкрещя той и започна да вдига пистолета. Но движението му беше твърде бавно.

— Адиос, копеле мръсно! — изръмжа Нико, опря мускета в рамото си и дръпна спусъка.

Кремъкът изпусна сноп ярки искри, които подпалиха барута. Миг по-късно оръжието изригна с гръмотевичен тътен. Повдигнат във въздуха, Серато отлетя няколко крачки назад, където се стовари по гръб. Дупката в гърдите му беше с размерите на юмрук. Тялото му се сгърчи в предсмъртна агония, после притихна.

Нико захвърли мускета и падна на колене. По окървавеното му лице се затъркаляха едри сълзи. Най-после беше отмъстил за мъртвите си деца и вече можеше да ги оплаче.

Всичко свърши. Хванати за ръце, Бен и Брук оставиха Нико насаме с мъката му.

— Унищожихме цялото село — мрачно промърмори Бен, оглеждайки се наоколо. Облаците бял дим се издигаха високо над джунглата, оцветени в алено от бушуващите пожари.