Скотт Мариани - Наследството на Армадата

— Може би не му е сега времето — смотолеви той.

— Да — отвърна тя.

— Какво да? — объркано я погледна той.

— Аз също искам да бъдем заедно. Да, ще се омъжа за теб.

— Значи имаме сделка — отвърна с престорено безразличие той, но сърцето заплашваше да изскочи от гърдите му. Не, сега едва ли е най-подходящото време да получа инфаркт, замаяно си помисли той.

— Но искам да ми обещаеш нещо — добави Брук. — Край на авантюрите! Не искам някой ден да изчезнеш и да ме изплашиш до смърт! Няма да го понеса.

— Виж кой го казва — промърмори той.

— Говоря сериозно! — предупреди го тя.

— Аз също. Искам да живея с теб, докато смъртта ни раздели.

— Значи обещаваш? Независимо какво може да се случи.

— Да — кимна той. — От днес нататък мястото ми е у дома, при теб. Въпреки че…

— Какво?

— Просто си помислих… — Бен тръсна глава. — Не, ще ми се смееш.

— Откъде знаеш? Опитай все пак. — Пръстите й се плъзнаха по ръката му. — Хайде, Бен, кажи ми какво мислиш!

— Мислех си дали не е по-добре да се откажа от „Льо Вал“ — предаде се той. — Да оставя всичко в ръцете на Джеф, който отдавна има идеи за това място. И може би да завърша учението си. Бихме могли да наемем къща в Оксфордшър или някъде другаде в провинцията. Ще ходя на лекции само няколко часа дневно, а през останалото време ще бъдем заедно.

— Имаш предвид да завършиш теологията, която започна преди години?

Той кимна.

— Мислиш, че е глупаво, нали? И може би наистина е така. Но след като си поговорих с отец Сколи, всичко се върна. Мисля, че това е бъдещето за мен, Брук.

— Чудесно! — плесна с ръце тя. — Винаги си го искал, макар и дълбоко в себе си.

— Човек не може да има всичко, за което мечтае — отвърна с крива усмивка той.

— Но вече имаш мен, нали?

— Имам ли те?

— О, Бен, прекрасно знаеш отговора на този въпрос!

— А какво ще стане с дома ти в Ричмънд, с кариерата ти?

— Готова съм да се разделя с тях още утре, но да бъда с теб!

— Наистина ли? — втренчено я погледна той.

— Разбира се, глупчо — отвърна тя и го притегли към себе си. — Я ела тук!

Целунаха се.

— О, чакай малко — сепна се Бен, след като се разделиха. — Имам нещо, което ти принадлежи. — Между пръстите му проблесна тънката златна верижка.

— Синджирчето ми! — възкликна Брук. — Къде го намери?

— Просто ми попадна пред очите — избегна прекия отговор Бен, сложи го на шията й и се протегна да щракне закопчалката.

Тя отново го целуна и се притисна в него.

— О, Бен! Още не мога да повярвам, че си тук, при мен!

— Можеш, можеш! — промърмори той между целувките, с които се засипваха взаимно.

— Не мога! — държеше на своето Брук. — Трябва да ми го докажеш!

— Не сега. Още си твърде слаба.

— Все пак опитай — прошепна тя и го притегли в леглото.

Прекъсна ги дискретно почукване. На прага се беше изправил Пепе.

— Мамка му! — смути се той. — Много се извинявам… — Преглътна няколко пъти и добави: — Викат те в голямата къща, Бен.

Тупак го посрещна намръщен. Около него бяха насядали неколцина бойци начело с командира Васкар. Явно ставаше нещо.

— Щеше ми се отецът да е тук, но въпросът май е спешен — промърмори Пепе, притеснен от ограничените си преводачески умения.

— Дай най-доброто от себе си — отвърна Бен.

Тупак започна да говори и той напрегна слух, изчаквайки колебливия превод.

— Ами… Казва, че много от хората му са избити и ако нещата продължават по същия начин, племето ще бъде унищожено.

— Питай го защо ми казва това — рече Бен.

Пепе преведе. Тупак го погледна право в очите и изрече още няколко думи.

— Казва, че след като си убил Белия нож, значи добре познаваш врага — възбудено продължи Пепе. — И можеш да помогнеш на сапаки да го победят.

Бен помълча известно време, после поклати глава.

— Предай му, че разбирам проблемите им много добре, но това не е моята битка. Имам други отговорности. Кажи му, че съжалявам, но не мога да го направя.

— Говориш глупости, човече! — възкликна Пепе. — Това ти го казвам аз, а не той. Тези хора се нуждаят от помощ. Ако никой не им я предложи, те съвсем скоро ще…

— Предай му каквото ти казах — хладно го прекъсна Бен.

Тупак изслуша Пепе с непроницаема физиономия. Отговорът му беше кратък.

— Какво каза?

— Така да бъде. Можеш да си вървиш.

Бен напусна колибата на вожда с натежала душа. Не беше изминал и пет крачки, когато от сянката се появи фигурата на Нико.

— Хей, чух, че си тръгваш — подхвърли колумбиецът.