Скотт Мариани - Наследството на Армадата

Тупак се зае да размества разни кошове и денкове. След известно време изсумтя и направи знак на Бен да се приближи. Пред него лежеше стар и очукан дървен сандък, дълъг около метър и шейсет и наполовина широк и дълбок.

— Казва, че това нещо било на баща му, а преди това и на дядо му и прадядо му — започна да превежда Пепе.

Сандъкът беше украсен в индиански стил, но Бен веднага отбеляза, че не е бил направен тук, в Перу, или където и да било другаде в Латинска Америка. Това си беше чиста проба стандартен сандък за муниции на Британския кралски флот, изработен най-малко преди две столетия.

Вождът се наведе и вдигна капака. В сандъка лежеше тънък цилиндър с дължина около метър и половина, увит в парче плат. Вождът го взе в ръце и го изправи до себе си. Разнесе се тежък металически тътен. Тупак дръпна опаковката и му го подаде.

Бен премигна. В главата му изплува нещо, прочетено някъде из старите исторически книги: по време на войната за независимост на Перу британското военноморско разузнаване започнало мащабна акция за дискредитиране на вековното испанско управление в страната. Някъде около 1815 г. фрегатите на Кралския флот акостирали на източното южноамериканско крайбрежие, а предметът, който държеше в ръце, беше една от реликвите на онова време. Един господ знаеше как е стигнал чак тук, в непроходимата джунгла, но фактът си беше факт.

Дълга пушка кремъклийка, известна още като мускет. Остър като бръснач кремък, тежък затвор с датата 1801-ва, гравирана на специалната медна табела. Навремето този мускет бил стандартно въоръжение на войниците и моряците в цялата Британска империя, популярен с прякора „Кафявата Бес“. Въпросната „Бес“ можеше да изстрелва тежащо една унция оловно топче, което било в състояние да откъсне човешки крак от разстояние двеста метра. При залпова стрелба от всяко нормално бойно формирование така можел да бъде унищожен цял пехотен полк на противника. Ръдиард Киплинг дори беше написал поема за него.

Но…

Бен просто нямаше думи. Нико имаше, за разлика от него.

— Ти майтап ли си правиш с нас? — изръмжа към вожда той. — Какво можем да направим с това старо желязо?! Може би да замеряме мръсниците с него?

— Не ни върши работа — поклати глава и Бен, усетил как сърцето му се свива. — Ако имахме още петдесет такива, с достатъчно барут и сачми, плюс време да научим бойците да ги използват, може би щяхме да попроменим съотношението на силите. Но само с един мускет…

Усетил негативната реакция, Тупак сбърчи вежди, а изражението на гордост върху лицето му бързо се стопи. Ръката му направи нетърпелив жест, устните му процедиха няколко думи.

— Казва да погледнете и това — промърмори Пепе.

Бен му подаде мускета и последва вожда към дъното на склада, където имаше купчина стари одеяла и изсушени кожи. Тупак ги отмести, възползвайки се от светлината на малка факла, запалена от един от бойците. Бен се наведе да погледне и очите му се разшириха от учудване при вида на редиците отворени бурета.

— Исусе Христе! — прошепна той.

Беше много доволен, че не избра този момент, за да запали последната си цигара голоаз. Ако го беше сторил, колибата, а вероятно и цялото село щяха да литнат във въздуха, оставяйки след себе си само един гигантски кратер насред джунглата.

— Изгасете тази факла, веднага! — извика той, потопи ръка в едно от буретата и грабна шепа от черната едрозърнеста субстанция, която се оказа толкова суха, колкото в деня на производството си. — Знаеш ли какво е това, Тупак?

Вождът отговори с няколко изразителни жеста, мърморейки нещо под нос.

— Казва, че помага за разпалването на огъня — преведе Пепе.

— Бас държа, че е така — отвърна Бен. — Това е барут. Експлозив. Прави бум .

Тупак дръпна няколко одеяла, под които се показаха варели, пълни догоре с лъскави сиви топчета. Бен взе едно и го разтърка между пръстите си. Муниции за „Кафявата Бес“. Чисто олово, два сантиметра в диаметър. Във варелите имаше хиляди от тях.

Умът му превключи на високи обороти.

— Ела да ти кажа нещо, Нико — подхвърли той, дръпна приятеля си встрани и зашепна в ухото му.

Брук започна да си пробива път между индианците.

— Какво има, Бен?

— Олеле майко! — ухили се Нико. — Ти наистина си един много откачен мръсник! Но идеята е добра. Може да проработи, но при условие че времето ни стигне.

— Значи няма какво да губим — отвърна Бен.

Нощта беше непрогледно тъмна. Джунглата беше необичайно притихнала. Сякаш обитателите й усещаха какво ще се случи и се бяха оттеглили на безопасна дистанция, очаквайки бурята да отмине.