Скотт Мариани - Наследството на Армадата

Междувременно в селото на сапаки кипеше трескава дейност. Имаха страшно много работа, а времето течеше. Индианците, които не участваха в подготовката, гледаха с учудване как Бен и Нико шарят напред-назад с факли в ръце. Повечето от тях нямаха никаква представа защо русокосият чужденец кара мъжете от племето да изнасят от склада десетките бурета, с които ограждаха селото. С тях вървяха и големи кълба ръчно усукани въжета и разни други странни неща. Но хората си даваха сметка, че вождът и белокосият свещеник са поверили съдбата им в ръцете на Бен, и това им стигаше.

Изпълнявайки заповедта на Бен, Пепе вече беше отишъл да премести лодката по-далече от селото. Събудил се от суматохата, отец Сколи излезе от лечебницата, за да види какво става. Бен набързо му обясни какво очакват да се случи през следващите час-два, а свещеникът категорично заяви, че желае да участва. После влезе в колибата си и се появи отново с лък и колчан стрели.

— Само ми кажи къде да заема позиция — подхвърли той. — Готов съм да посрещна тези мръсници.

— Мислех, че си миролюбив човек — изгледа го Бен.

— Срам за пастира, който бяга и се крие, докато вълците нападат стадото му — отсече ирландецът и решително вирна брадичка.

— Искам да направиш нещо друго за мен, отче — заяви Бен. — Селото трябва да бъде евакуирано, при това веднага след като подготовката ни приключи. Искам всяка жена, дете и болен мъж да бъдат отведени на минимум триста метра от тук, за да бъдат в безопасност, когато нещата започнат да се случват. Най-добре е Тупак да го чуе от теб.

Сколи тръгна да търси вожда. След броени минути евакуацията започна. Дълга върволица възрастни мъже, жени и деца се насочи към тъмната стена на джунглата.

— Тупак настоява да остане — обяви при завръщането си проповедникът. — Заедно с Васкар и най-добрите си бойци. В момента усилено правят стрели.

— С колко връхчета разполагаме? — попита Бен.

— Имаш предвид само заострените камъни на върха на стрелите? Група жени по цял ден събират такива камъни и ги точат, докато станат готови. Бих казал, че разполагаме със стотици, ако не и с хиляди. Защо питаш?

— Искам да ги събереш на едно място. Колкото повече, толкова по-добре.

Сколи се замисли за момент, после вдигна вежди.

— Господи Исусе и Пресвета Дево Марийо! Разбрах какво си намислил! М18А1, нали?

— Нещо такова — кимна Бен.

— Това е дяволска работа!

— Дори по-лоша. О, и още нещо, отче… Събери всички празни бутилки от уиски, които можеш да намериш.

Последната фаза на приготовленията премина в зашеметяващо темпо, но в крайна сметка всичко беше направено както трябва. Междувременно Пепе се беше прибрал без проблеми. Бен го откри в компанията на Нико и няколко бойци, които си почиваха край гаснещия огън в центъра на селото. Нико държеше оръжието, което беше получил назаем от Васкар — дебела дървена палка, в която бяха забити зъби от ягуар. Самият командир, вождът и петдесетината бойци около тях бяха в пълно бойно снаряжение, с натежали от стрели колчани, окачени по телата им.

Бен усети напрежението и погледна светещия циферблат на часовника си. Със сигурност нямаше да чакат още дълго.

— Всички ли са добре? — попита той.

— Готови сме за рокендрол, човече — отвърна Нико.

— Аз също — обади се една висока и тъмна фигура, излязла иззад близката хижа. На Бен му трябваха няколко секунди, за да разпознае отец Сколи. Свещеникът се беше намазал с растителната боя, използвана от индианците за бойна окраска. Почти не приличаше на човек. — Това е боята на войната — кратко поясни той.

— Ще ги изплашиш до смърт — усмихна се Бен. — Къде е Брук?

— Помага за евакуацията на последните жени и деца.

— И тя ще остане с тях.

— Няма да остане! — обяви един остър глас.

Бен се обърна. Брук стоеше на няколко крачки от тях с ръце на кръста.

— Искам да бъда тук, с мъжете!

— Не ми причинявай това, Брук!

— Тези хора спасиха живота ми! — твърдо отвърна тя.

— Как мислиш да върви този брак, след като не изпълняваш това, което ти казвам? — поклати глава той.

— Внимавай, Бен Хоуп!

В същия миг някъде оттатък колибите долетя дрънченето на празни бутилки. Първата алармена система се беше задействала. Нещо, или по-скоро някой, вървеше през гората, от реката към селото.

— Вече са тук! — обяви Нико.

Никой не помръдваше. Хората сякаш бяха спрели да дишат. После неестествената тишина бе нарушена от тихи стъпки между дърветата. Появи се тъмната фигура на мъж, който бавно и предпазливо се промъкваше към селото. После още една, на няколко градуса в източна посока. Зърнали блясъка на угасващия огън, нападателите се приближаваха от всички страни.