Скотт Мариани - Наследството на Армадата

Пропука клон. Прошумоляха листа. Въжето към втората аларма леко се опъна. В резултат звъннаха други две бутилки, ударили се една в друга.

— Бен? — прошепна Брук. Широко отворените й очи проблясваха в мрака.

Без да й отговори, той се запромъква към колибите. Спря между две от тях и бръкна в джоба си за запалката и смачканото пакетче с последната цигара.

— Бен!

Той вдигна цигарата към устните си, завъртя с палец колелцето и поднесе пламъчето под нея. После щракна капачето на запалката и дръпна дълбоко. Огънчето проблесна в яркооранжево. Никога досега не беше изпитвал такова удоволствие от дима. Никога досега не се беше чувствал толкова жив.

Беше готов.

— Да става каквото ще! — промърмори той, дръпна за последен път от цигарата и я хвърли в краката си.

Където моментално запали линия от посипан барут, която се виеше между колибите. Белият пламък светкавично се понесе към гората.

Бен се извърна към насъбралите се хора.

— Брук, стой максимално близо до мен! — заповяда той. — Каквото и да става. А останалите знаете какво да правите.

Огънят бързо достигна до втората линия барут между дърветата, която опасваше цялото село в плитки траншеи, изкопани от индианците под ръководството на Бен. От нея излизаха многобройни разклонения, насочени навътре в джунглата. Секунди по-късно тъмната растителност беше осветена от високи пламъци.

После нощната тишина се разкъса от първата серия гръмотевични експлозии, следващи бързо една след друга — сякаш небето се беше продънило.

М18А1, както правилно беше отгатнал старият боец Сколи. Това беше военното обозначение на противопехотните мини „Клеймър“ — едно страхотно ефективно оръжие, което армиите по целия свят използват под различни наименования.

Бен беше изработил своята версия на мината, тук, в перуанската джунгла, с помощта на няколко примитивни приспособления — кълба ръчно оплетен канап, известно количество кухи клони и запасите от сух барут, оцелели в продължение на столетия.

Всяка от огнените пътечки свършваше при определено дърво, около дънера на което бяха привързани бурета с барут, примесен със стотици оловни топчета за мускет и остри като бръснач камъни, подготвени за върховете на индианските стрели. Общият брой на импровизираните мини надхвърляше осемдесет, всяка от тях заложена на стратегическо място около селото. Към тях за заблуда на противника водеха старателно отъпкани фалшиви пътечки.

Джунглата се разтърси от комбинирания ефект на всичките тези експлозиви. Към небето се издигнаха огромни огнени кълба и облаци бял дим, които скриха звездите. Океан от смъртоносни проектили заля всичко наоколо, отсичайки наполовина дървесните стволове между селото и реката.

Миг по-рано хората на Серато стесняваха кръга около малкото населено място, което изглеждаше мирно и полузаспало под звездите. В следващия обаче изведнъж попаднаха във вихъра на огнен ураган. Разлетяха се части от човешки тела, кървав дъжд се изсипа върху зеленината наоколо. Повечето от оцелелите получиха ужасни наранявания. Други просто бяха пометени от силата на взривната вълна. Но още преди да се осъзнаят и да потърсят укритие, върху тях връхлетя нова оглушителна експлозия, чиято ударна сила буквално изкорени околните дървета. След това настъпи тишина, нарушавана единствено от стенанията на умиращите. Сред гъстия дим блещукаха ниски пламъци, вонята на сяра беше непоносима.

Рамон Серато бавно се надигна иззад падналото дърво, където беше потърсил укритие. Лицето му беше изцапано от кръвта на човека до него, който беше закъснял да се хвърли на земята и първата експлозия го разсече на две.

Не можеше да повярва на очите си. Индианците не правят така. Те не се съпротивляват. Това беше немислимо. Той се наведе и взе пушката на убития заедно с резервните пълнители.

Времето на незабелязаното промъкване приключи. Серато изкрещя на малцината оцелели наемници да го последват и се втурна към селото сред разкъсаните тела и обгарялата растителност. Не виждаше почти нищо в гъстия барутен дим. След което, някак изведнъж, се озова сред колибите. Две от тях горяха, подпалени от експлозиите.

— Хайде, напред! — изкрещя той.

До него се изправи Вертиз, готов да убива. Зад тях се появиха още двама.

Невидима стрела свирна в нощния въздух и се заби в гърдите на мъжа зад Вертиз. Между колибите мърдаха неясни фигури. Втора стрела профуча покрай ухото на Серато.